Речният бог (Книга първа)

— Погледни му косата — рекох на приятеля си. — Случайно да познаваш друг с такива къдрици?

За миг той ме изгледа учудено, но после се усмихна и погали русата си коса.

— Помогни ми да го натоварим на магарето — наредих му аз. — Кратас ще го отнесе в Карнак, където ще го балсамират. Ще заплатим погребението му и на гробницата ще напишем твоето име. Още утре, при залез-слънце, населението на Тива ще научи, че Танус господарят Хараб е загинал в пустинята и лешоядите почти са го изяли.

— Ами ако чуе Лострис… — уплаши се той.

— Ще й пиша. Но мисля, че дори и господарката ми да се разтревожи, това няма да има голямо значение. Важното е другите да помислят, че си умрял.

Кратас се беше разположил на лагер в първия оазис по пътя на керваните към Червено море, на по-малко от ден път от Карнак. Беше взел със себе си сто души от гвардията на Сините крокодили, грижливо подбрани лично от него, както му бях заръчал. Двамата с Танус пристигнахме в лагера късно през нощта. Пътят беше дълъг и изтощителен и затова първата ни работа беше да се проснем край огъня и да се наспим.

При изгрев-слънце приятелят ми вече беше на крак и разговаряше с хората си. Отдалеч можеше да се види с каква радост го посрещат. Офицерите го прегръщаха, а войниците го поздравяваха и щастливо се усмихваха, щом той се обърнеше към всеки от тях по име.

На закуска Танус нареди на Кратас да отнесе разлагащото се тяло на мъжа в Карнак, където да му уреди подходящо погребение и да се погрижи мълвата за мнимата му смърт да обиколи цяла Тива. Аз предадох на Кратас писмо, което по доверен пратеник трябваше да стигне до господарката Лострис в Елефантина. Той подбра десетима от войниците си и заедно с магарето и вонящия му товар се приготви да потегли към Карнак.

— Гледай да ни настигнеш по пътя към морето. Ако не успееш, ще те чакаме в оазиса Гебел Нагара — извика подире му Танус, докато групата се отдалечаваше от лагера. — И да не забравиш на връщане да ми донесеш Ланата!

Щом Кратас и хората му се скриха от погледа ни, Танус се разпореди останалите също да се приготвят за път. Щяхме да поемем в обратната посока — по пътя на керваните към морето.

Пътят между Нил и Червено море е дълъг и тежък. На един голям и лошо организиран керван ще са му нужни двадесет дни, за да го измине. Но приятелят ми не ни даваше миг почивка и само за четири дни стигнахме. В началото двамата с него бяхме най-зле подготвени за подобно изпитание. Но когато пристигнахме в Гебел Нагара, Танус вече се беше освободил от всички излишни килограми, а отровата от изпитите делви вино се беше изпарила с потта, изляла се от тялото му.

Колкото до мен, за пръв път ми се случваше да правя подобен преход като обикновен войник. През първите дни мислех, че няма да понеса жаждата, мускулната треска и болките в краката. Сега разбирах през какво трябва да премине „Ка“-то на човек, за да достигне подземния свят. Все пак гордостта не ми позволяваше да изоставам, пък и знаех, че в пустинята това би означавало сигурна смърт. Когато свикнах с несгодите на пътя, със задоволство установих, че ми става все по-лесно да вървя редом с останалите.

По пътя се разминахме с два големи кервана, отправили се към Нил. Магаретата се превиваха под огромните товари, пазени от въоръжени до зъби мъже. Само силата на тези наемници можеше да предпази керваните от нападенията на Свраките. Е, имаше и друг начин — търговците да заплатят тлъстите суми, които разбойниците искаха от тях, за да ги оставят необезпокоявани.

При срещите ни с керваните Танус неизменно покриваше лицето и златните си къдрици с вълнения си шал, за да не бъде разпознат. Той трудно можеше да бъде сбъркан с друг и само някой да споменеше в Карнак, че го е срещнал, и опитът ни да го представим за мъртъв би отишъл на вятъра. Затова изобщо не отвръщахме на поздравите на пътуващите търговии, ами ги отминавахме, без да продумаме, без дори да ги погледнем.

Бяхме на един ден път от морския бряг, когато свърнахме от големия път и продължихме на юг по една стара и забравена пътека, която един приятел бедуин ми беше показал преди години. Някъде по този стар път се намираха и кладенците на Гебел Нагара. Почти никой не ги знаеше и затова рядко се случваше човешки крак да стъпи тук, разбира се, като изключим бедуините и пустинните разбойници, но пък тях можеш ли да ги наречеш хора?

Докато стигнем кладенците, бях отслабнал, но в същото време и укрепнах физически. Нямах огледало да видя дали не съм станал още по-красив. Всъщност като усещах как вътрешно преливам от здраве и сила, дори не се съмнявах в това, но ми се щеше малко да се полюбувам на образа си. Външният ми вид скоро ми спечели и почитатели. Вечерта край огъня доста войничета ми хвърляха похотливи погледи, а някои направо се опитваха да флиртуват с мен. Уви, развалата, обхванала обществото ни, не беше подминала и войниците. По цяла нощ не изпусках дръжката на ножа си и най-накрая трябваше да набода в корема един нежелан гост, за да внуша повече респект у скучаещите мъже. След този случай никои не ми досаждаше.

Дори когато стигнахме оазиса, Танус почти не ни остави да почиваме. Докато чакахме Кратас да ни настигне, през цялото време се упражнявахме с мечовете или се състезавахме по стрелба с лък, борба и бягане. Със задоволство установих, че при подбирането на хората Кратас се е съобразил изцяло с изискванията ми. В отряда ни нямаше нито един от онези едри мъжаги, с които човек има навика да свързва армията. С изключение на моя приятел всички бяха дребни и пъргави — точно такива, каквито ми бяха необходими, за да осъществя плана си.

Кратас дойде само два дни след нас. Оказа се, че се е придвижил по-бързо от нас. Обаче Танус недоволстваше.

— Какво те задържа толкова? Да не би да си срещнал някоя неземна хубавица?

— Носех две много тежки неща — отвърна му Кратас, докато се прегръщаха. — Твоят лък и печата на ястреба. Радвам се, че ще ме освободиш и от двете.

Той подаде оръжието и керамичната статуетка на приятеля си, радостен, че отново са заедно.

Танус веднага грабна Ланата и отиде в пустинята. Придружих го и издебнахме стадо газели. С удоволствие следях как той се цели с огромния си лък по малките, пъргави създания, хукнали на всички посоки из долината, и как поваля една дузина от тях в движение с точно толкова стрели. Вечерта, докато си похапвахме печено месо и дробчета, обсъдихме бъдещите си планове.

Призори той повери командването на Кратас и двамата поехме сами към брега. До рибарското селце, което имахме за цел, беше само половин ден път и още по пладне изкачихме последната дюна, за да се разкрие пред нас морето в целия си блясък. От мястото си ясно можехме да различим черните контури на кораловите рифове, които като с нож разсичаха тюркоазените води.

Щом влязохме в селото, той веднага поиска да му се яви старейшината. И гласът, и видът му подсказваха, че е голям господар, затова старецът дотича веднага да види с какво може да му угоди. Танус му показа печата на ястреба и човекът се хвърли в краката му, сякаш пред него беше застанал самият фараон. И толкова силно заудря главата си в земята, че чак се уплаших да не се нарани. Помогнах му да се изправи и той ни заведе в най-хубавата къща в селото — собствената му мръсна колиба, от която трябваше да изхвърли цялото си домочадие, за да има къде да седнем.

Гостоприемният домакин ни нагости, след което двамата с Танус отидохме на брега. Краката ни стъпваха по най-ослепителния пясък, който някога съм виждал, но ние побързахме да се потопим в топлите води, за да се измием от потта и праха на пустинята. Пред нас заливът беше затворен от назъбените коралови рифове, вървящи успоредно на брега; зад гърба ни се издигаха непристъпни планини, лишени от всякаква зеленина, които опираха чак в искрящото синьо небе.

Морето, планините и небето се съчетаваха във величествена гледка, но уви, не ми остана време да им се насладя, защото скоро откъм морето се зададе малката рибарска флотилия. Пет изкорубени лодчици с платна от палмови листа се промъкнаха между рифовете и наближиха брега. Толкова бяха натоварени с хора, че се страхувах да не потънат.