Речният бог (Книга втора)

Танус пое другата половина от войската и се придвижи на юг, за да задържи хиксосите, които идваха откъм Есна. Докато двамата военачалници бяха заети с тези задачи, господарката трябваше да следи за качването на нашите хора и багажа им на останалите кораби от флотилията. Царицата възложи тази задача на господаря Меркесет, но естествено ме направи негов помощник. Той бе не само доста изкуфял, но неотдавна си бе взел шестнадесетгодишна съпруга. Следователно от него нямаше голяма полза. Целият план за евакуацията и неговото изпълнение се стовариха на моите плещи.

Преди да се заема с това обаче, трябваше да помисля първо за конете. Дори на ранен етап пределно ясно разбирах, че те са ключа към нашето спасение като народ и цивилизовани хора. С конете, заловени при Есна, стадото ни сега наброяваше няколко хиляди. Разделих го на четири части, за да могат по-лесно да откриват паша по време на похода. Освен това така нямаше да вдигат големи облаци прах и имаше по-голям шанс да убегнат от погледа на хиксоските съгледвачи.

Изпратих Хюи, конярите и водачите на колесници със стадата към Елефантина с нареждане да избягват брега, по който напредваха хиксоските колесници, и да се движат навътре в сушата, по-близо до пустинята.

Щом изпратих конете, можех да насоча вниманието си към хората. Съобразих, че разполагам с ограничен брой кораби, и трябваше да подбера кой да дойде с нас в дългото плаване. Жестокостта и свирепостта на хиксосите се виждаха навсякъде, откъдето бяха минали. Опожаряваха градовете, а зверствата им бяха неописуеми. Всички непознати опасности в дивите простори на Африка бяха за предпочитане пред тези жадни за кръв чудовища, които идваха към нас на своите колесници.

Накрая пресметнах, че можем да вземем само дванадесет хиляди души, и докладвах на господарката.

— Ще се наложи да бъдем коравосърдечни — казах аз, но тя не искаше да се вслуша в съвета ми.

— Това е моят народ. По-скоро бих се отказала от своето място, отколкото да оставя и един от тях на хиксосите.

— Но Ваше Височество, какво ще правим със старците и със сакатите? С болните и с децата?

— На всеки гражданин трябва да се даде възможност да дойде с нас. Няма да изоставя нито един старец, нито един просяк, нито едно бебе на един ден, нито един сакат. Те са от моя народ и ако не могат да дойдат, тогава принц Мемнон и аз ще останем с тях. — Тя, разбира се, спомена принца, за да бъде сигурна в победата си над мен.

Корабите щяха да се претоварят, но нямах друг избор. Все пак бях доволен, че получих разрешение да дам предимство на най-полезните граждани. Подбрах мъже от всички професии и занаяти: зидари и тъкачи, бакърджии и грънчари, кожари и корабостроители, писари и художници, всеки майстор в своята специалност. Тях настаних благополучно. Голямо удоволствие ми достави да определя най-неудобните каюти в най-мръсните плавателни съдове за жреците и преписвачите на закони, тези бълхи, смучещи кръв от здравото тяло на царството.

Когато и те бяха настанени, позволих на тълпата да се скупчи на кея под храма.

Като резултат от непреклонността на господарката трябваше да внимавам какво ще товарим. Нямаше да има място за ненужни дреболии. Събрах оръжия, инструменти и суровини, които щяха да ни потрябват за изграждането на нова цивилизация в непознатите земи. Сетне се постарах да намаля всячески теглото и обема. Така например вместо зърно и плодове взех семена от всички необходими култури в глинени гърнета, запечатани със смола и восък.

Всеки товар в трюмовете на корабите означаваше, че нещо друго трябва да бъде изоставено. Нашето пътуване можеше да продължи десетки години или цял живот. Пътят щеше да е труден. Знаехме, че големите прагове са пред нас. Не смеехме да се товарим с нищо несъществено, но, от друга страна, обещанието на моята господарка към фараона оставаше. Едва имаше място за живите — тогава колко място трябваше да отделим за мъртвия?

— Дадох клетва на фараона на предсмъртното му ложе — заяви твърдо господарката. — Не мога да го оставя тук.

— Ваше Величество, ще намеря сигурно скривалище за тялото на царя, гроб в хълмовете, където никой няма да го открие. Когато се върнем в Тива, ще го изровим и ще му направим царско погребение, както му обеща.

— Ако наруша клетвата си, боговете ще ни изоставят и пътуването ни ще бъде обречено. Тялото на фараона трябва да дойде с нас.

Щом я погледнах, разбрах, че няма смисъл от по-нататъшни разговори. Отворихме масивния гранитен саркофаг и останалите шест ковчега. Дори те бяха толкова обемисти, че за превозването им щеше да е нужна цяла галера.

Взех решението, без да се съветвам с царица Лострис. Накарах работниците да извадят само двата вътрешни златни ковчега. Покрихме ги с плътно ленено платно. Така обемът и тежестта им се намалиха приемливо и ние поставихме тези два ковчега в трюма на „Дъхът на Хор“.

Съкровището на фараона — злато, сребро и скъпоценни камъни, беше в сандъци от кедрово дърво. Поръчах на златарите да свалят златото от онези саркофази, които щяхме да оставим. Изпитах скрита наслада от разрушаването на тази безвкусна помпозност. Сандъците със съкровищата бяха отнесели на пристанището и натоварени на галерите. Разпределих ги по такъв начин, че всяка да носи поне по един сандък. Така рискът цялото съкровище да бъде загубено наведнъж, бе значително по-малък.

Голяма част от погребалното съкровище не можехме да вземем с нас, всички онези мебели и статуи, церемониално оръжие и кутии със статуетки „ушабти“. За да не попадне в ръцете на хиксосите, струпахме всичко в двора на храма, а аз лично хвърлих горящата факла и наблюдавах как грамадата се превръща в пепел.

Всичко това бе извършено за съвсем кратко време, но преди още последната галера да бъде натоварела, стражите от покрива на двореца извикаха, че са забелязали облаците прах от колесниците на хиксосите. След един час нашите изтощени военни части, които под командването на Танус и Кратас се бяха сражавали в жесток бой, започнаха да се оттеглят в некропола и да се качват на галерите.

Посрещнах моя приятел, когато пристигна начело на група гвардейци по издигнатия през блатото път. Със смелостта и саможертвата си воините му бяха извоювали за нас няколко дни, през които да завършим приготовленията за дългия път. Не можеха да направят нищо повече; врагът ги притискаше.

Когато му махнах, Танус ме забеляза и извика над главите на тълпата:

— Царица Лострис и принца? Качиха ли се на „Дъхът на Хор“?

Успях да си пробия път до него през тълпата.

— Господарката ми няма да тръгне, докато и последният човек не се качи. Заповяда да те заведа при нея веднага щом пристигнеш. Очаква те в своите покои в двореца.