Речният бог (Книга втора)
Шрифт:
— Ще се върнем — викаше господарката.
Принцът повтаряше след нея:
— Ще се върнем. Чакайте ни. Ще се върнем.
Този ден на бреговете на майка Нил се роди легендата, която щеше да поддържа нашата угнетена и потисната страна през най-мрачния й период.
Когато стигнахме долния край на водопада, обсипаното с остри камъни дефиле се преобрази, спокойната зелена повърхност се пенеше, но все още не бе дала воля на цялата си ужасна сила.
Това бе най-подходящият за нашето смело начинание момент от жизнения цикъл на реката. Водите бяха достатъчно дълбоки, за да преминат корабите ни, без да заседнат в плитчините, а течението бе достатъчно силно, за да не ги запрати в гранитните скали
Танус се занимаваше с корабите, а ние с Хюи под формалното командване на господаря Меркесет отговаряхме за хората на брега. Под един тръстиков заслон оставих веселия старец с голяма делва от най-доброто ни вино и с шестнадесетгодишната му съпруга и през следващите дни се стараех да не обръщам внимание на противоречивите му заповеди. Ние се захванахме с преминаването на първия праг.
Конете се придвижваха по сушата и с най-дебелите ленени въжета ги впрегнахме по десет заедно. Бързо установихме, че можем да съставим десет такива впряга — сто коня, които да свържем с основните въжета. Ако се бяхме опитали да запрегнем повече животни, те щяха да станат неуправляеми.
Освен с конете разполагахме и с двеста мъже, които теглеха спомагателните въжета. Сменяхме конете и мъжете на всеки час, за да не се преуморяват. При всеки опасен завой поставяхме допълнително хора на брега или на островчетата сред реката. Те бяха въоръжени с дълги пръти, за да насочват корабите към основното течение, по-далеч от подводните скали.
Хората ни бяха родени край реката и познаваха Нил по-добре отколкото жените си. Двамата с Танус създадохме система за сигнали с рогове, за да съгласуваме действията на хората по галерите и на тези, които бяха на брега.
Моряците на галерите също бяха въоръжени с дълги прътове, за да изтласкват напред и да отблъскват съдовете от плитчините. Докато работеха, пееха древни моряшки песни, а „Дъхът на Хор“ първи направи опит да прекоси прага. Песните на конярите се смесваха с глухото бучене на водите на Нил, а ние теглехме водния съд напред и той се насочи право към първия водопад.
Зелената вода се надигаше към носа му, но не можеше да преодолее нашата упоритост и силата на две хиляди мъже и сто коня. Изтеглихме „Дъхът на Хор“ през първия бързей и всички завикахме радостно, когато галерата се плъзна в спокойни води.
Обаче ни предстояха още шест мили. Сменихме хората и конете и насочихме кораба срещу бучащата и пенеща се вода. От нея се показваха камъни, остри като главите на гигантски хипопотами и готови да разпорят дървения й корпус. Трябваше да преодоляваме коварни водовъртежи и да се борим с опасността, която ни чакаше около всеки камък, но въжетата издържаха, а хората и конете теглеха неуморно нагоре, без да се щадят.
Господарката се разхождаше по брега покрай потящите се мъже. Дори под силното слънце беше свежа като цвете и смехът и добродушните й шеги им даваха нови сили. Тя пееше заедно с тях и аз също се включих в този хор. Измисляхме нови думи и продължавахме да напредваме. Мъжете се смееха на дръзките куплети и дърпаха въжетата с удвоена сила.
Принц Мемнон яздеше Блейд във водещия впряг. Хюи бе завързал едно въже около гърдите на коня зад предните му крака, за да може да го управлява, защото краката на детето бяха все още твърде къси, за да се справи само. Принцът гордо махаше на баща си, който го наблюдаваше от галерата.
Когато накрая навлязохме в дълбокото и спокойно течение на реката над дефилето, песента на моряците се превърна в химн за възхвала на Хапи, която ни бе помогнала в това изпитание.
Щом се качи отново на галерата, царицата повика главния зидар и му заповяда да изсече обелиск в гранитния масив над дефилето. Докато се мъчехме с прекарването на останалата част от флотилията през прага, зидарите работиха с въодушевление и изсякоха стройна колона.
Когато я завършиха, издълбаха върху нея думите, които господарката им бе продиктувала, използвайки фараонските йероглифи, в които нейното име и името на принца се съдържаха в царския орнамент.Докато преминавахме прага, придобивахме все повече опит.
Изтеглянето на „Дъхът на Хор“ през бързеите ни отне цял ден. През следващата седмица преминавахме за два пъти по-малко време, а в дефилето се намираха едновременно пет-шест плавателни съда. Това приличаше на царска процесия; галерите се движеха плътно една зад друга. В тегленето участваха десет хиляди мъже и около стотина коня.
В тихата и дълбока зелена вода над бързеите вече имаше стотина кораба, когато хиксосите отново ни нападнаха.
Цар Салитис се бе забавил с плячкосването на град Елефантина и не бе разбрал веднага, че сме продължили нагоре по реката с по-голямата част от съкровището на фараона. Онова, което знаеше за реката и което шпионите му и Интеф са му казали, го бе убедило, че праговете са непреодолимо препятствие за корабите. Беше загубил много време в Елефантина, преди отново да се втурне след нас.
Беше плячкосал града и двореца на острова; беше плащал на информатори и измъчвал пленници, за да научи какво е станало със съкровището и принца, ала гражданите на Елефантина бяха верни поданици и бяха устояли на хиксосите, за да дадат време на флотилията да извърши преминаването.
Разбира се, това не можеше да продължи безкрайно и накрая някаква бедна душа се бе пречупила при мъченията на тирана. Цар Салитис отново бе впрегнал конете си и се бе втурнал след нас в дефилето на праговете.
Обаче Танус бе добре подготвен да го посрещне. Под негова команда Кратас, Ремрем и Астес бяха избрали старателно позициите си. Всички, които можеха да бъдат освободени от работата по изтеглянето на корабите, бяха изпратени в помощ на отбраната.
Теренът бе най-големият ни съюзник. Дефилето бе стръмно и скалисто. Пътят бе тесен и с много завои и свлачища. При всеки завой на реката се издигаха високи отвесни скали, които бяха естествена преграда. Тук колесниците не можеха да маневрират. Беше невъзможно да изоставят реката и да заобиколят дефилето през откритата пустиня. В пясъчната пустош нямаше нито вода, нито паша за конете. Тежките колесници щяха да затънат в пясъците, преди да успеят да стигнат отново до реката. За враговете нямаше избор и те бяха принудени да приближават към нас в единична колона по тесния път на брега.
От друга страна, Кратас разполагаше с достатъчно време, за да подсили природните укрепления чрез изграждане на каменни стени. Той разположи стрелците си на скалите над тези препятствия и струпа камъни по височините над пътя.
Когато предните части на хиксосите се появиха, зад каменните укрепления върху тях се изсипаха безброй стрели. Сетне, когато тръгнаха пеша, за да разчистват струпаните по пътя каменни препятствия, по заповедна Кратас клиновете изпод струпаните камъни бяха избити.
Камъните започнаха да падат върху хиксосите, помитайки мъже, коне и колесници към водите на Нил. Застанал на върха на урвата заедно с Кратас, наблюдавах как телата им подскачат и се въртят по склона и чувах слабите и отчаяни викове, отекващи в скалите. Тежестта на броните им пречеше да се задържат на повърхността и реката ги поглъщаше.
Цар Салитис бе упорит и изпрати напред още от своите войски, за да прочистят пътя, и други, за да изкачат скалите и свалят нашите части от височините. Загубите на хиксосите в мъже и коне бяха неизброими, докато ние бяхме почти невредими. Когато те се катереха по скалите с тежкото си бронзово въоръжение, ние ги обсипвахме със стрели. Сетне, преди да стигнат до позициите ни, Кратас заповядваше на войниците да отстъпят към следващото подготвено укрепление.