Речният бог (Книга втора)

— Ти дойде. Ти изпълни обещанието си. Бях сигурна, че ще го сториш.

Мисля, че тогава за пръв път видях Мемнон объркан. Той само кимаше с глава, а после ме изненада. Дори в мрака на стаята успях да забележа, че той силно се изчервява. Принцът на Египет, независимо от всичките си титли и отличия стоеше зачервен и онемял като селски глупак.

Зад гърба ми една от жените изкудкудяка като кокошка и преди да успея да я задържа, побягна към вътрешните стълби. Писъците й отекнаха по стълбите:

— Стража! Врагът нахлува. Елате бързо!

Почти веднага по стълбите се чуха стъпки.

Мемнон в миг се преобрази и от изчервяващо се младо момче се превърна в смел воин.

— Погрижи се за нея, Таита, да не й се случи нищо — поръча ми той мрачно и се отправи към стълбището.

Уби първия появил се мъж с онзи класически удар, на който го бе научил Танус. Извади меча си и ритна трупа надолу по стълбите към останалите нападатели. Сетне ме погледна.

— Смяташ ли, че ще стигнем до портата, преди да я затворят?

— Трябва — отвърнах аз. — Най-добре ще е да се спуснем по външното стълбище.

— Води ни, Ремрем. Таита и принцесата ще останат по средата. Аз ще ви защитавам отзад — решително заяви той и прониза окото на следващия изкачващ се по стълбите мъж.

Етиопецът изпусна оръжието си и се хвана за лицето с две ръце. Мемнон го промуши отново през гърдите и го блъсна надолу.

— Следвай Ремрем! — викна ми той. — Не стой тук. След него, по-бързо.

Хванах Масара за ръка, но нямаше нужда да я дърпам. Принцесата ме последва толкова бързо, че накрая тя ме водеше, а не аз нея.

Щом излязохме на терасата, слънчевата светлина ме ослепи. Започнах да премигвам и когато погледнах към платото, в далечината забелязах шилуките на Танус. Видях перата и вдигнатите им щитове.

— Каджан! Убивай! Убивай! — припяваха те, а остриетата на копията им бяха обагрени с кръв. Уплашени селяни се бяха разпръснали пред тях, а те бяха достигнали до моста.

Там имаше двеста-триста войници на Аркоун. Зад тях бе бездната и по необходимост бяха станали герои. Сега наистина приличаха на лъвове. Макар че двадесетина вече бяха паднали в пропастта, останалите успяха да отблъснат първото нападение на шилуките. Тогава забелязах Танус точно където предполагах, че ще е — в центъра на битката. Шлемът му блестеше. Забелязах как отметна глава назад и започна да пее.

Дивите песни на шилуките достигнаха до мен на терасата на крепостта. Мъжете около Танус поеха песента и се втурнаха напред. Този път нищо не можеше да ги спре. Размахваха мечове и си проправяха път сред защитниците, а техният водач стъпи пръв на моста. Тичаше леко, въпреки че бе огромен мъж, и продължаваше да пее. Неговите шилуки го последваха по каменната арка, но тя бе толкова тясна, че бяха принудени да се прередят в колона по един.

Танус бе изминал половината път, когато песента му секна и той спря.

От портите на Адбар Сегед, точно под мястото, където стоях, излезе друг мъж и стъпи на моста. Не можех да видя лицето му, но познах меча в ръката му. Синият меч проблясваше като светкавица.

— Аркоун! — изрева Танус. — Търсех те.

Царят не можеше да разбере думите, но инстинктивно усети предизвикателството. Изсмя се и брадата му се развя като дим около козето му лице.

— Познавам те! — Той размаха сребристосиньото острие над главата си и то изсъска във въздуха. — Този път ще те убия. — Спусна се право към Танус по тесния каменен мост.

Приятелят ми хвана здраво дръжката на бронзовия си щит и скри главата си зад него. Вече познаваше силата, криеща се в това блестящо острие. Разбрах, че не възнамерява да се бие с бронзовия си меч. Аркоун също се бе научил на благоразумие от последната им схватка. От начина, по който държеше синия меч, предположих, че няма да действа прибързано.

Когато се доближиха, царят се напрегна. Видях как раменете му се изправят и тежестта на тялото му се премества напред. Искаше да използва устрема на тялото си, за да отсече главата на врага си. Танус вдигна щита си и синьото острие се удари в центъра на тежката бронзова мишена. Меч от друг метал би се строшил, но синият меч премина през щита като през кожа. Половината му дължина бе забита в жълтия бронз.

Тогава разбрах намерението на Танус. Той извъртя щита така, че острието на меча остана в него. Аркоун се мъчеше да го изтръгне, но щитът го държеше в менгемето от бронз.

Етиопецът се напрегна и рязко се дръпна назад. Този път Танус не му попречи, а скочи напред и това изненадващо движение наруши равновесието на противника му.

Той залитна и стигна до ръба на пропастта. За да не падне, беше принуден да пусне дръжката на меча, оставяйки го да стърчи забит в щита.

Аркоун размаха ръце, за да се задържи изправен. Тогава Танус смени позицията си, постави рамото си зад щита и налетя напред. Щитът се удари в гърдите на етиопеца и дръжката на меча се заби в корема му. Аркоун падна назад в бездната. Преобърна се във въздуха и полетя надолу.

От мястото, където бях застанал, наблюдавах как сам извършва пътешествието на мнозина от своите жертви. От каменния мост до удара си в скалите на триста метра надолу той не престана да пищи пронизително, докато накрая рязко замлъкна.

Танус стоеше сам по средата на моста. Все още държеше щита със забития в него меч.

Лека-полека бъркотията и боят затихнаха. Етиопците бяха видели своя цар победен и хвърлен в бездната. Смелостта им ги напусна.

Те свалиха оръжията си и замолиха за милост. Египетските офицери успяха да спасят някои от тях от кръвожадните шилуки и ги отведоха при началниците на робите.

Това не ме вълнуваше, наблюдавах единствено Танус, който бе на моста. Той се отправи към портата на крепостта, а мъжете вдигаха оръжията си към него за поздрав.

— Има още много сили в него — засмя се възхитен Мемнон, но аз не се засмях с него. Почувствах хлад, някакво зловещо предчувствие.

— Танус — прошепнах.

Той вървеше бавно и тежко. Свали шита и тогава забелязах петното на гърдите му.

Блъснах Масара в ръцете на Мемнон и се втурнах по външното стълбище. Етиопската стража на портите се опита да ми предаде оръжието си, но аз ги отминах и се затичах по моста.

Приятелят ми ме видя и се усмихна, но усмивката му бе тъжна. Спря и краката му бавно се подкосиха. Седна тежко по средата на моста. Коленичих до него и забелязах срязания нагръдник от крокодилска кожа. От раната течеше кръв. Разбрах, че синият меч се е забил твърде дълбоко. Аркоун бе успял да пробие с острието бронзовия щит и твърдата кожа и нагръдника.

Внимателно развързах каишките, които придържаха нагръдника. И двамата погледнахме раната. Приличаше на малки уста с влажни червени устни. При всяко вдишване оттам се показваха розови мехурчета. Раната бе белодробна. Никой не оцелява с прободен бял дроб.