Рекетьорът

Казваше се Джон Мактейви. Беше на шейсет и една години, човек от кариерата, а не политическо назначение, макар че тъкмо заради политическите си възгледи в момента беше загазил пред президента. Според безмилостните клюки в столицата директорът едва се крепеше на поста си. Президентът искаше нов шеф на ФБР. След четиринайсет години беше време Мактейви да си тръгне. Според слуховете в Хувър Билдинг бяха доста оклюмали. През последните няколко месеца на Мактейви рядко му се удаваше възможност да напуска Вашингтон дори и само за няколко часа.

Беше почти освежаващо да се съсредоточи над такова старомодно престъпление като убийството. Вече десет години се бореше с тероризма, а все още нямаше и намек, че убийството на съдия Фосет е свързано с „Ал Кайда“ или с някоя местна клетка. Отминали бяха славните дни на борба с организираната престъпност и преследването на фалшификаторите на пари.

В Роуаноук черен джип чакаше в основата на стълбичката на самолета. Мактейви и екипът му бяха отведени светкавично, все едно наоколо дебнеха снайперисти. След минутка спряха пред Фризера и бързо влязоха вътре.

Посещението на място преследваше две цели. Първата беше да повдигне духа на спецчастите и да им покаже, че работата им има първостепенен приоритет, нищо че не напредват. Втората беше да засили натиска. След бърз преглед на полевите условия и здрависвания наред, които биха впечатлили някой политик, директор Мактейви беше отведен за брифинг в най-голямата заседателна зала.

Директорът седеше до стария си приятел Виктор Уестлейк и двамата дъвчеха понички, докато един старши следовател представяше многословно последните новини, а те не бяха много. Не се налагаше Мактейви да бъде информиран лично. След убийството той разговаряше с Уестлейк поне два пъти дневно.

— Да поговорим за този Банистър — каза Мактейви след половинчасов скучен доклад, който не водеше до никъде. Бързо раздадоха друга папка на седналите край масата.

— Това е най-новото — оповести Уестлейк. — Започнахме със съучениците му от гимназията, после се пренесохме в колежа и университета, но нямаме сериозни заподозрени. Няма данни за приятели или познати, всъщност за никой, чиито пътища да са се пресичали с тези на съдия Фосет. Никакви членове на банди, търговци на наркотици или сериозни престъпници. След това проследихме възможно най-много от бившите му клиенти, но не беше лесно, понеже нямаме достъп до голям брой от старите му дела. Отново нищо интересно. Десетина години се е занимавал с обичайните за малките градчета случаи заедно с още двама адвокати афроамериканци. Дейността им е чиста като сълза.

— Имал ли е дела, гледани в съда на Фосет? — попита Мактейви.

— Не открихме такива. Не е стигал често до федерален съд, освен това е бил в Северния окръг на Вирджиния. Може да се каже, че господин Банистър не е бил сред най-търсените адвокати в залата.

— Значи, смятате, че убиецът на съдия Фосет е човек, с когото Банистър се е запознал в затвора. Разбира се, ако допуснем, че той казва истината.

— Именно. Първите двайсет и два месеца от присъдата си е излежал в Луивил, Кентъки, в затвор със средно строг режим и около две хиляди затворници. Имал е трима различни съкилийници и е работил в пералнята и в кухнята. Освен това е развил уменията си като адвокат и всъщност е помогнал на поне пет души да излязат от затвора. Разполагаме със списък на петдесет човека, които вероятно е познавал относително добре, но, честно казано, няма как да се доберем до всички, с които е контактувал в Луивил. Същото е и във „Фростбърг“. Там е през последните три години, което значи, че се е засякъл с хиляда затворници.

— Колко е дълъг този списък? — попита Мактейви.

— Имаме около сто и десет имена, но не сме напълно сигурни за повечето.

— Колко са осъдените от Фосет?

— Шестима.

— Значи нямаме явен заподозрян, свързан с пребиваването на Банистър в затвора?

— Още не, но продължаваме да търсим. Имайте предвид, че това е втората ни теория — убиецът на съдията му е имал зъб поради неочакван развой на делото си в съда. Първата ни е, че става дума за класически обир и убийство.

— Имате ли и трета теория? — попита Мактейви.

— Ревнивият бивш съпруг на мъртвата секретарка — отговори Уестлейк.

— Това не е правдоподобно, нали?

— Не е.

— Имате ли четвърта теория?

— За момента не.

Директор Мактейви отпи от чашата си и заяви:

— Това кафе е отвратително.

Двама агенти в дъното на залата моментално изхвърчаха да търсят нещо по-добро.

— Съжалявам — извини се Уестлейк.

Всеизвестен факт беше, че директорът е сериозен почитател на кафето и да му поднесеш недостойна напитка си беше наистина голям гаф.

— Припомнете ми пак историята на Банистър — помоли директорът.

— Десет години за нарушаване на ЗРКО, замесен в някаква бъркотия с Бари Рафко преди няколко години, но не е бил голям играч. Обслужвал е сделки с имоти за Бари и така стигнал до затвора.

— Значи, не си е лягал с шестнайсетгодишни момичета?

— Той не, само нашите конгресмени. Банистър изглежда свестен тип, бивш морски пехотинец и така нататък. Просто е попаднал на неподходящ клиент.

— Е, бил ли е виновен?

— Така решили заседателите. Съдията също. Не ти лепват десет години, ако си напълно чист.

Поставиха нова чаша кафе пред директора, той я помириса, отпи и всички притаиха дъх. Шефът отпи отново и присъстващите си отдъхнаха.

— Защо вярваме на Банистър? — попита Мактейви.

Уестлейк побърза да предаде щафетата.

— Хански.

Агент Хански беше готов. Прокашля се и поде:

— Е, не съм сигурен, че вярваме на Банистър, но той прави добро впечатление. Разпитвах го два пъти, наблюдавах го внимателно и не открих признаци на измама. Умен е, проницателен и нищо няма да спечели, ако ни излъже. След пет години в затвора е напълно възможно да е попаднал на някого, който да е искал да убие съдия Фосет и да го обере.

— Наистина нямаме представа кой може да е този човек, така ли?

Хански погледна към Виктор Уестлейк, който каза:

— Засега нямаме. Продължаваме да търсим.

— Не ми харесват шансовете ни да открием самоличността на убиеца въз основа на познанствата на Банистър в затвора — заяви Мактейви напълно логично. — Можем още десет години да се оказваме в задънени улици. Какви са недостатъците на една сделка с Банистър? Вижте, човекът е образован мошеник, вече излежал пет години за престъпна дейност, която изглежда доста безобидна на фона на големите неща. Не си ли съгласен, Вик?

Вик кимна мрачно.

Мактейви продължи:

— Да допуснем, че Банистър излиза от затвора. Не освобождаваме сериен убиец или сексуален насилник. Ако той е прав и разрешим случая, си отиваме у дома. Ако ни будалка, нищо не губим!

В този момент никой на масата не си представяше, че може да загубят нещо.

— Кой би възразил? — попита Мактейви.

— Прокуратурата се дърпа — каза Уестлейк.

— Нищо чудно — каза Мактейви. — Утре следобед имам среща с главния прокурор. Мога да неутрализирам хората му. Други проблеми?