Рекетьорът
Шрифт:
Ще ме смятат за престъпник до края на живота ми, но аз отказвам да го приема. Искам да живея свободен от миналото си и далече от пипалата на правителството.
11
Член 35 от Федералния наказателнопроцесуален кодекс осигурява единствения механизъм за отмяна на една присъда. Логиката му е блестяща и идеално подхожда на моето положение. Ако затворник успее да разреши друго престъпление, към което федералните власти проявяват интерес, тогава присъдата му може да бъде отменена. Разбира се, за целта е нужно съдействието на разследващите
Ако всичко се развие по план, скоро може да имам привилегията да видя почитаемия съдия Слейтър, и то по моите правила.
Федералните се върнаха.
Напоследък директорът се държи много по-мило с мен. Въобразява си, че притежава трофей, който някои големи клечки желаят, и се налага да е във вихъра на събитията. Сядам пред бюрото му и той ме пита искам ли кафе. Предложението е невъобразимо — всемогъщият директор предлага кафе на затворник.
— Разбира се — отговарям. — Черно.
Той натиска едно копче и предава желанията ни на секретарката. Забелязвам, че носи копчета за ръкавели — добър знак.
— Днес тук ще пристигнат едрите риби, Мал — самодоволно ме осведомява директорът, като че ли координира всички действия по залавянето на убиеца. Понеже вече сме близки приятелчета, ми говори на малко име. Досега все беше „Банистър това, Банистър онова“.
— Кои? — питам.
— Шефът на спецекипа Виктор Уестлейк от Вашингтон и няколко адвокати. Май си им привлякъл вниманието.
Не мога да сдържа усмивката си, но само за секунда.
— Убиецът на съдия Фосет бил ли е тук, във „Фростбърг“? — пита ме той.
— Съжалявам, господин директор, не мога да отговоря на този въпрос.
— Или тук, или в Луивил, ясно ми е.
— Може би, а може би го познавам отпреди затвора.
Той се намръщва и потърква брадичка.
— Разбирам — промърморва.
Кафето пристига на поднос и за пръв път от години пия от чаша, която не е хартиена или пластмасова. Убиваме няколко минути с незначителни приказки. В единайсет и пет секретарката го осведомява по интеркома на бюрото му:
— Те са тук.
Излизам след директора и отивам в същата заседателна зала.
Петима мъже с еднакви тъмни костюми, еднакви бели ризи с якички с копчета, еднакви скучни вратовръзки. Ако ги бях видял сред тълпа от хора от половин километър разстояние, пак щях да си кажа: „Аха, федералните!“.
Минаваме през обичайното сковано запознанство, после директорът неохотно се извинява и излиза. Сядам от едната страна на масата, а новите ми приятелчета се настаняват от другата. Виктор Уестлейк е в средата, отдясно е агент Хански и едно ново лице, агент Сасуотър. Нито един от тези двамата няма да обели и дума. Отляво на Уестлейк са двама заместник-прокурори — Мангръм от Южния окръг на Вирджиния и Крадок от Северния. Изгонили са новобранеца Дънлийви.
До след полунощ се извиваше гръмотевична буря и Уестлейк започва разговора с въпрос:
— Голяма буря беше снощи, нали?
Присвивам очи и впервам поглед в него.
— Сериозно? Искате да си бъбрим за времето ли?
Това наистина го вбесява, но той е професионалист.
Усмивка,
изсумтяване, после казва:— Не, господин Банистър, не съм дошъл да си бъбрим за времето. Шефът ми смята, че трябва да сключим сделка с вас, затова съм тук.
— Страхотно. Да, бурята си я биваше.
— Бихме искали да чуем изискванията ви.
— Мисля, че ги знаете. Ще се позовем на Член трийсет и пет. Ще подпишем споразумение, всички ние, да ви съобщя името на убиеца на съдия Фосет. Вие го арестувате, разследвате, вършите си работата и когато федерално голямо жури го подвежда под отговорност, аз излизам на свобода. Още същия ден. Извеждате ме от „Фростбърг“ и изчезвам в Програмата за защита на свидетелите. Не лежа повече, нямам криминално досие, Малкълм Банистър не съществува. Сделката е поверителна, заровена надълбоко и подписана от главния прокурор.
— От главния прокурор?
— Да, сър. Не вярвам нито на вас, нито на когото и да било в тази стая. Не вярвам на съдия Слейтър, нито на друг федерален съдия, прокурор, помощник-прокурор, агент на ФБР или на друг служител на федералното правителство. Документите трябва да бъдат идеално изпипани, сделката — неотменима. Щом бъде предявено обвинението срещу убиеца, аз излизам на свобода. Точка.
— Ще използвате ли адвокат?
— Не, сър. Мога сам да се справя.
— Има логика.
Неочаквано Мангръм изважда една папка и измъква от нея копия на някакъв документ. Плъзва едното по масата и то спира пред мен, на идеалното място. Поглеждам го и сърцето ми започва да блъска в гърдите. Заглавието е същото като на всички искания и заповеди по моето дело: „Американски окръжен съд, Вашингтон, окръг Колумбия; Съединените американски щати срещу Малкълм У. Банистър“. В средата на страницата с главни букви пише: ИСКАНЕ ЗА РЕШЕНИЕ ПО ЧЛЕН 35.
— Това е предложение за съдебна заповед — казва Мангръм. — Просто отправна точка, но я обмисляхме немалко време.
Два дни по-късно ме качват на задната седалка на джип форд и ме извеждат от „Фростбърг“ — първото ми излизане от лагера от деня, когато пристигнах тук преди три години. Днес глезените ми не са оковани, но ръцете ми са с белезници пред тялото. Двамата ми спътници са щатски шерифи — не им знам имената, но са доста мили. След като обсъждаме времето, единият ме пита дали съм чувал хубави вицове. Заключете на едно място шестстотин мъже, дайте им предостатъчно свободно време и ще ви залеят вълни от вицове.
— Прилични или мръсни? — питам, макар че в затвора почти няма прилични вицове.
— О, мръсни, разбира се! — казва шофьорът.
Разказвам им няколко и те се смеят от сърце, докато километрите летят. Намираме се на междущатска магистрала 68, прехвърчаме през Хейгърстаун и усещането за свобода е опияняващо. Въпреки белезниците почти вкусвам живота навън. Наблюдавам движението и си мечтая отново да притежавам и да карам кола, да пътувам. На отбивките виждам заведения за бързо хранене и устата ми се пълни със слюнка при мисълта за бургери и картофки. Виждам как мъж и жена влизат в магазин, хванати за ръце, и почти усещам допира на нейната плът. Ожаднявам от нарисуваната на витрината на някакъв бар халба бира. Билборд, рекламиращ круиз по Карибите, събужда у мен копнеж по друг свят. Имам чувството, че съм бил в затвора цял век.