Реквием за една мръсница

— Не ми върви карта… — извинява се оня.

— В белота, Илия, майсторът разчита не на картата, а на себе си — произнася поучително Борислав.

И като се обръща към мене:

— Какво ще кажеш, другарю полковник, да им предадем ли един урок на тия момчета?

А понеже аз винаги съм готов да окажа помощ на ближния, ние без повече предисловия се разполагаме около масичката и потъваме в тънкостите на белота.

За жалост, силната карта — сякаш за да опровергае максимата на Борислав — тече все към лейтенанта и помощника му. И момчетата, макар инак да са дисциплинирани служители, не пропускат случая да натупат порядъчно шефовете си.

— Добре, бихте ни, но сега да видим какво ще каже реваншът — забелязва приятелят ми, който съвсем не е от тия, дето се обезсърчават.

Реваншът обаче не казва нищо, защото тъкмо в тоя миг откъм усилвателя се раздава многозначителен шум и нашето внимание се насочва към апаратурата.

Върху екрана на телевизионното устройство, дето е отразен интериорът на един обширен хол — не нашият, а онзи в насрещната сграда, настъпва раздвижване. Вратата откъм антрето се отваря и влиза Марго, следвана от Апостол и от Пепо. Двамата свойски се разполагат по креслата, докато Марго се отправя в посока към нас, вероятно за да спусне завесите. Излишен труд — но няма как да й го кажем. Завесите на нашия хол също отдавна са плътно спуснати, само че телевизионните устройства не се тормозят от подобни препятствия.

— Дай нещо за пиене — обажда се мършавият.

— Че вие оня ден всичко изпихте — отвръща Марго, която отново влиза в обсега на устройството. — Впрочем мисля, че в кухнята има още малко коняк.

— На мене не ми се пие — заявява Пепо.

— Пие ти се или не, тук трябва да има бутилки, чаши…

— Смяташ, че хората на Драганов могат да довтасат? — пита Марго.

— Не вярвам… но не е изключено — отвръща Апостол. — Де да знаеш какво ще им дойде на ума. Макар че ако питаш мене, не вярвам да си прахосват нощта за нас. Докато не изцеди нещо от Фантомас, Драганов няма да ни закача. А той нищо няма да изцеди от Фантомас.

— Фантомас е гроб! — потвърждава Пепо.

— Мислите само за себе си — промърморва Марго. — А не си представяте какво му е в тоя момент на момчето.

— Защо да мислим за себе си? — възразява мършавият. — Така се е случило, че сега е ред на Фантомас. А утре или други ден може да дойде и нашият ред.

— „Така се е случило“… — повтаря сприхаво домакинята. — Нищо нямаше да се случи, ако не го беше накарал да се върне да разбие и втория шкаф.

— За вас мислех — произнася невъзмутимо Апостол. — Защото утре пак ще почнете да ми хленчите за став… и защото всеки ден не могат да се разбиват аптеки… Хайде, донеси коняка!…

В тоя миг се раздава звън. Марго изчезва към антрето, а след малко наново се появява заедно с Боян, Лили и Роза.

— А, ето кой носи коняка! — извиква Апостол, забелязал в ръцете на Боян една завита в хартия бутилка.

— Водка е — уточнява новодошлият.

— Няма значение какво е. Хайде, дайте чаши и направете мизансцена на гуляя, защото нервите ми ще се скъсат вече.

— Само твоите ли? — промърморва Роза.

Подир което в хола бавно се понася оня нестроен, но доста плътен шум, който се получава, когато шест души искат в едно и също време да кажат шест различни неща. Марго внася чашите и една полупразна бутилка, но още не сервирала питието, мършавият нарежда:

— Донеси авоарите.

Авоарите, както и следва да се очаква, се оказват от аптечно-медицинско естество. Апостол разтваря картонената кутия, подадена му от домакинята, и оповестява:

— По две ампули на глава от населението!

— Защо по две? — пита недоволно Боян.

— Защото останалите ще стоят тук, в общата каса.

— Да… Та ако рекат да направят обиск, да ги приберат накуп… Нека си ги разделим още сега и толкова.

— Не! — отсича мършавият. — Ако се пръснат из джобовете ни, рискът е по-голям. И без това ще идваме тук — друг терен няма. А за останалото — Марго си знае работата.

Веднъж авоарите разпределени, гостите се пръскат по диваните и креслата на хола.

— Баща ти е доста досетлив човек — подхвърля към домакинята Боян, като се изтегля с Лили на дивана до вратата. — Приготвил ни е доста кушетки…

— Баща ми ли? — процежда презрително Марго. — Всичко тук е от дядо.

Че всичко тук в тоя хол не датира от най-ново време, това си личи и без обяснения. Мебелите, драпериите, лампата с копринен абажур, картината с тиролски пейзаж и гипсовият бюст на някаква антична богиня, лишена от нос, но с добре оформени гърди — всичко говори за плесенясал разкош от времето на буржоазния просперитет.

Само че в момента не тия подробности на обстановката привличат вниманието ми. Участниците в малкото светско сборище, усамотени всеки в своя кът, вадят спринцовки и запретват ръкави. Встрани от нашето зрително поле Роза навярно е пуснала магнитофона, защото в стаята се разнася странна, монотонна и натрапчива с ритъма си мелодия. Но-което засега най-много ме интересува, то е, че Боян, след като напълва спринцовката на Лили, зарежда и втора спринцовка за себе си и с обигран жест я забива в ръката си.

Какъв лъжец!

В хола — оня, насрещният — постепенно настъпва мълчание и само ниските монотонни звуци, напомнящи донейде биене на далечни тъпани, остават да звучат. Гостите са стихнали, полуизлегнати наоколо, сякаш се взират всеки в своята идея-фикс. Единствен Апостол, който, изглежда, е най-трудно податлив на влиянието на морфина, бръщолеви нещо неясно на себе си.

— Това трябва да се формулира… да се предаде на… който има уши, да слуша… не можеш да възкръснеш, ако преди туй не си умрял… трябва да си мъртъв за живота… бракосъчетания, гласа на будилника, бебешки колички, стотинки за тролея… дай ключа от квартирата… кой ще черпи… глупости… смърт на всичко това… за да възкръснеш… възкръсваш и летиш… в синята безпределност…

Той засича на всяка дума, сякаш езикът му натежава при всяка дума все повече, додето замира и отпуска глава на облегалото.

Но тъкмо тогава откъм антрето наново се разнася звън.

Стреснат и повече раздразнен, отколкото уплашен, мършавият избъбря:

— Кои са тия досадници?… Драганов? Изгони го!

— Навярно е Чарли — произнася сънливо Марго, като едва се отърсва от вцепенението и става.

— И него изгони! — махва с ръка Апостол. — Освен ако носи став… — И той отново отпуска глава на облегалката.

Неизвестно е дали Чарли носи став или не, обаче той бива въведен в помещението при нула внимание от страна на околните. Единствен мършавият вдига повторно глава и изломотва:

— Аз!… Апостол… Аз, апостолът на наркотика!… — сякаш за да предупреди пришелеца да не се опитва да си присвоява ролята на шеф.

Подир което пак потъва в света на някакви свои и съвършено невидими дори при днешната висока техника образи.

— Скъпо дете… — обръща се Чарли с церемониален жест към Марго.