Реквием за една мръсница

— Апостол Велчев… — произнася Драганов със сух, служебен глас.

— Същият — потвърждава невъзмутимо посетителят.

— Апостоле бе, ти докога ще продължаваш да ни създаваш главоболия? — запитва Драганов, като преминава изведнаж и съвсем непринудено от служебния тон към свойското обръщение.

— Защо? Какво пак се е случило, другарю майор? — пита новодошлият с израз на невинност и топла отзивчивост.

— А ти защо смяташ, че нещо се е случило?

— Ами след като говорите за главоболия…

— Кога видя за последен път Фантомас?

Апостол поставя на лицето си печата на дълбока размисъл, премества тежестта на скелета си от левия крак върху десния и отвръща:

— Вчера.

— Изключено.

— Тогава завчера… Вчера или завчера, във всеки случай мярна ми се в „Ялта“, но не влязох, понеже бързах.

— А! Теб ти се случва и да бързаш… И за къде бързаше?

— Ами… — посетителят отново се замисля и отново сменя опорната точка на скелета си, този път от десния крак върху левия. — Отивах у Боян. Бях обещал да му занеса една книга.

— Бърза работа наистина — кима Драганов. — И колко беше часът?

— Не мога да кажа точно. Трябва да беше към четири.

— И оттогава вече не си виждал Фантомас?

— Не съм.

— И дори не знаеш дали това е било вчера или завчера?

— Ами, другарю майор, вие знаете… при моето психическо състояние… — избъбря мъченически Апостол…

— Че щом психическото ти състояние е лошо, дай да те лекуваме, бе Апостоле!… — подхвърля Драганов.

— Мерси… Знам го вашето лекуване…

— А къде е морфинът? — запитва рязко и ненадейно майорът.

— Кой морфин? — сепва се момъкът.

— Този, същият, дето Фантомас го е задигнал при разбиването на аптеката!

— Каква аптека? — маркира ново сепване Апостол.

— Петдесет ампули морфин!… Петдесет!… — произнася натъртено Драганов, без да обръща внимание на искрената изненада, изписана върху дългото бледо лице на посетителя.

— Но какво съм виновен аз, ако Фантомас е разбил аптека — възклицава Апостол, като тоя път се опитва да изрази едновременно невинност, безпомощност и засегнато честолюбие.

— Само че Фантомас го пипнахме, а ампулите ги няма — уточнява Драганов. — Значи Фантомас ги е предал на някой от вас. На кого? Това те питам!

— Нямам нищо общо с тая история, уверявам ви — мърмори младежът все тъй безпомощно.

— Нямаш нищо общо с най-близкия си приятел?

— Във всеки случай не съм разбивал аптеката с него.

— Ти още малко ще кажеш, че въобще с морфина нямаш нищо общо…

— Не казвам това — избъбря Апостол и отмества поглед встрани. — Но дали съм се тровил с морфин или с друго и изобщо дали се тровя или не, кого засяга това, боже мой! Ако някой ден си забия кухненския нож ей тука — той прави красноречив жест към корема си, — пак ли ще ми търсите сметка? Къде? На оня свят?

— Ние не ти търсим сметка, а търсим начин да те спасим.

— Не искам да ме спасявате — произнася навъсено мършавият. — Ако почна да викам за помощ, тогава ме спасявайте.

— А като обираш аптеки, ний какво?… Да седим и да те гледаме, а?

— Не съм обирал аптеки, казах ви.

— А откъде се снабдяваш с морфин?

— Отникъде… Откакто последния път ме заловихте с фалшивите рецепти, просто агонизирам от наркотичен глад… само че вие това не можете да разберете — произнася мъченически Апостол.

— Като те пратим в Курило, тогава ще видиш наркотичен глад…

— За мене цяла София е Курило… Целият свят е Курило… — извиква младежът с нотки на надигаща се истерия в гласа.

— Така ли? А кой го е създал това Курило, бе Апостоле? Ние ли, или такива като тебе? — запитва Драганов, без да повишава тон.

И преди посетителят да отговори, майорът подхвърля на появилия се в тоя миг милиционер:

— Изведете го! Следващият!

* * *

Следващият се оказа от женски род. Момичето е едро, макар и не колкото Апостол, и също тъй отпуснато, само че това е отпуснатост на преждевременна пълнота, пълнота от застоял живот, от леност или може би просто от неправилен обмен на веществата. Лицето е миловидно, бяло, с една малко болезнена белота, едва-едва навъсено и заедно с това апатично, неподвижно, изобщо съвсем неспособно да се мери с артистичната мимическа динамика на Апостол. Младата дама е облечена с минижуп, не твърде подходящ за едрите й бедра, частично закрити все пак от дълго до глезените леко манто, съобразено с дъждовните капризи на пролетния ден. Като се изключи бялата плът, всичко у тая дама е черно, или почти черно — облеклото, гъстите, небрежно разчорлени коси, очите.

— Лиляна Милева…

Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.

— Седни, Лили — поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.

Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.

— Как живееш? — пита я дружески Драганов.

— Както обикновено…

Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.

— Искам да кажа: с морфин или без морфин?

— Знаете, че вече го прекъснах.

— Да се надяваме — кима майорът. — А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?

— Завчера? — тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. — Мисля, че бях на кино.

— А, добре… Какъв филм гледа?

— „Багдадският крадец“ — уточнява без колебание момичето.

— Този филм не върви тая седмица в никое кино — уточнява на свой ред Драганов. — Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.

Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.

— А после след киното, на което не си ходила, какво прави?

— Прибрах се.

— Сама?

— С Боян… ако това има някакво значение.

— Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…

Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:

— И все пак към колко часа се прибрахте?

— Към единайсет.

— Там, на тавана?

— А къде другаде?

— И повече не сте излизали?

Лили кимна утвърдително.

— Странно… — промърморва Драганов.

Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.

— Странно… — повтаря майорът. — Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…

— Е, и какво е странното? — промърморва все тъй невъзмутимо Лили. — Това, че нямам часовник? — тя вдига дясната ръка и заголва китката си. — Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.