Реквием за една мръсница

— Защо?

— Ами задето не отидох на бригада… и за още някои дреболии…

— Дааа… — въздъхвам за трети път. — Картината не е много радостна.

— Не твърдя обратното — свива рамене момъкът.

Той протяга ръка и аз му подавам пакетчето цигари.

— Дотук в края на краищата няма още нищо страшно — обобщавам аз и също запалвам. — При условие, че изпитваш поне малко желание да излезеш от батака…

— Смятам, че ще избутам някак си университета. А после…

— Да. Само че батакът при тебе, както знаеш, не се изчерпва с тия неща.

Той не възразява и изобщо не казва нищо, защото очевидно още от началото се досеща за главната тема на разговора. Прочее, аз решавам, че най-сетне е време да мина на тая тема.

— Кафенетата и всичко останало, това още не е твърде фатално — забелязвам. — Но специално кафенето „Ялта“ и съответната там компания могат да се окажат наистина фатални за тебе.

— Нека не драматизираме… — промърморва момъкът.

— Да, да, разбира се — съгласявам се добродушно. — Бедата обаче е в това, че положението ти действително е драматично, за да не кажа — трагично.

— Дотам ли съм стигнал? — вдига вежди Боян.

— За жалост, ти наистина не си даваш сметка докъде си стигнал. Причината, разбира се, е донякъде в недостатъчната ти информираност. Обаче основната причина си остава това, че просто си загубил чувство за реалност.

Той мълчи, като чака търпеливо да чуе останалото.

— Ти разправяше одеве за случайното подхлъзване, което ти е донесло тоя малък белег. Но слушай, момчето ми: сегашното ти подхлъзване по оная, другата линия, е такова, че наистина може да те прати… не знам къде… На всичко отгоре един от тия твои кафеджийски приятели, някой си Пепо, ти е дал неотдавна хиляда лева.

— Мисля, че това е история между мене и Пепо.

— Мислиш, но се лъжеш. Защото парите, които Пепо е поделил с тебе и с не знам кого си още, той ги е задигнал от баща си. И сега баща му почва дело срещу вас и… Впрочем тия хиляда лева аз вече ги внесох от твое име, за да не те влачат по следователи и съдилища…

— Поставяте ме в много неловко положение… Аз не съм искал…

— В неловкото положение ти сам си се поставил… И не заради парите… Парите ще ми ги върнеш, когато можеш. Обаче ти знаеш, че има и друго.

Боян мълчи, навел глава.

— И за това „друго“ вече на два пъти са те викали в милицията, нали?

Той не казва нито „да“, нито „не“, а продължава да седи, все тъй втренчил поглед пред себе си.

Готвя се да продължа, но изведнъж и съвсем без нужда наново си спомням онази вечер в овчарския заслон и хладния дъх на нощта, и плющенето на дъжда навън, и червените светлинки на цигарите, и странния неочакван въпрос на Любо:

„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“

Глупости, драги. Кажи по-добре какво да правим сега, когато синът ти е станал наркоман.

ВТОРА ГЛАВА

— Действията на тая централа в Мюнхен наистина трябва да се пресекат — произнася генералът. — И, разбира се, трябва да се пипа крайно внимателно. Просто не знам кого да пратя…

Той се заглежда в пространството с ясните си сини очи, почти неприлично сини за един генерал. После се обръща към мене, примижава леко и подхвърля:

— Да пратим тебе, а?

Шефът винаги примижава тъй, когато иска да скрие веселите огънчета на сините си очи, но аз така добре познавам привичките му, че не ми е нужно да се взирам в очите му.

— Шегувате се — промърморвам.

— Да. И то с един нещастник, осъден на канцеларска работа.

Не възразявам, защото определението е съвършено вярно, поне от моя гледна точка.

— Всъщност ти добре се справяш с тая канцеларска работа.

— Какво друго ми остава… — избъбрям все тъй унило.

Видът ми трябва да е доста съкрушен, защото генералът ненадейно се разсмива с късия си полугласен смях.

— Кафе ще пиеш ли?

Малко по-късно ние вече сме напуснали строго служебната си обстановка край бюрото и сме се разположили в тъмнозелените кресла край тъмнозелените листа на импозантния канцеларски фикус. На масичката освен двете чашки кафе се мъдри и една малка каничка, пълна със същата течност — безмълвен израз на внимание от страна на секретарката, която знае, че на мене едно кафе не ми стига.

— Ще запалиш ли? — пита генералът и отваря голямата кутия експортни цигари.

Тая тържествена кутия бере тук праха още от миналата година, ако не и от по-миналата, и шефът знае много добре, че никога не съм посягал към луксозните му изветрели цигари, но въпросът „Ще запалиш ли?“ е в тоя кабинет само една протоколна фраза, която означава просто „Можеш да пушиш“.

Откланям вежливо поканата и запалвам от моите. Генералът отпива от кафето си, поглежда ме отново и отново се разсмива.

— Смеете ми се… Но ако знаехте.

— Радвам ти се — прекъсва ме шефът. — Подир една такава история като тая в Копенхаген, друг на твое място би бил готов за пенсия. А ти, още година не е минала, и вече не те свърта тук.

— Ами всеки с квалификацията си, другарю генерал.

— Не отричам, само че засега е нужно да се преквалифицираш.

И като вижда, че се готвя да кажа нещо, вдига предупредително ръка и добавя:

— Казах „засега“, а не за веки веков. Преди всичко тия места, дето по-рано си оперирал, за теб са вече забранена зона. А и другаде да те пратим, ще трябва добре да внимаваме, къде, кога и как… Ти си вече белязан човек за тях, Боев.

— Разбирам… И нямам никакви претенции освен една единствена: да не ме третирате като инвалид.

— Не те третирам като инвалид. И между другото затова те извиках…

Генералът поема една от киселите си изветрели цигари, разглежда я известно време, сякаш се колебае да запали или не, сетне я оставя и се обляга в креслото.

— Тая заран говорихме с генерал Антонов от контраразузнаването и се разбрахме да ти възложим една задача, която малко ще те откъсне от бумажната работа. Още повече ти вече имаш, макар и по съвсем друга линия, известни сведения за част от обектите.