Реквием за една мръсница

Поглеждам шефа с недоумение, но не казвам нищо.

— Имам предвид наркоманите, за които оня ден стана дума по повод сина на Ангелов. Впрочем той скъсал ли е вече с тия типове?

— Почти. Във всеки случай стреми се да ги избягва.

— Е, да: той ще ги избягва, а те ще го търсят… Но за това — после. Та към тая тайфа напоследък се е прилепил някакъв западен турист. Млад човек, майка — българка, баща — чужденец. Идва вече за втори път у нас и все през Цариград. За тях стана мода да ходят в Цариград да гълтат наркотици, но тоя, въпросният, на всичко отгоре се отбива и в България, прекарва по месец и повече, завързал е връзки с едно момиче от същата тая тайфа и, най-важното, има контакт и с посолството си.

— Ако ходи често там, значи едва ли го използуват — забелязвам.

— Да, разбира се. Но той не ходи често. Направил е едно единствено посещение, обаче многозначително: времетраене — четири часа и половина. И не за да прелиства списанията в читалнята. Четири часа и половина — в кабинета на Томас.

— Доста длъжко за една визита — признавам. — Но твърде е възможно тия четири часа и половина да са минали просто в игра на въпроси и отговори. Томас е тук още нов, при това — съвсем изолиран, и естествено да се опита да изцеди повече информация от тоя тип, който се шляе насам-натам и вече се е сближил с нашите хубавци.

Правя тая бележка, също както и предидущата, не за да изтъкна нещо, което генералът не знае, а просто за да маркирам гласно различните възможности. И това е също един обичаен ритуал в нашите разговори.

— Безспорно — кима шефът. — Засега нямаме никакви данни, че Томас без друго е поставял задача на тоя, Чарли ли беше, или какъв, не помня… Но когато имаш, от една страна, банда наркомани, а от друга — западен дипломат и по средата им — един такъв Чарли като човек за евентуална връзка, проучването става наложително.

Той също не казва нещо, което да не ми е известно, но това очертаване на положението внася яснота и представлява част от обичайния ритуал, също както и нехайният жест, с който повторно напълвам чашата си с кафе.

— С наркоманите по начало трябва да се внимава — промърморва генералът. — Те могат да бъдат опасни не само по битова линия.

— Да, но те могат да бъдат опасни и за тоя, който ги използува — продължавам аз да застъпвам другата версия. — А Томас е опитен разузнавач и не може да не знае, че наркоманът представлява нож с две острия.

— Вярно. Само че Томас няма голям избор. И понеже няма избор, не е изключено да прибегне до отрепки с всички произтичащи от това рискове.

Шефът се навежда напред, взема наново една от експортните цигари, но преди да съм понечил да му поднеса запалката, пак я оставя.

— Естествено, по тая линия може и нищо да няма. Въпросът е, че ние трябва да знаем какво има и какво няма. И при всички случаи не е зле да се направи по-внимателен разбор на тоя Томас и на поведението му. Първите седмици след пристигането си той доста се бе разшетал насам-натам, а сега нещо е замрял. Защо?

— Отчаял се е да удря на камък или е намерил, каквото е търсил.

— Да. И дори нищо да не е намерил, вероятно пак не стои със скръстени ръце. Така че, както виждаш, историята не се изчерпва с наркоманите. Впрочем, в службата на Антонов ще ти дадат по-подробни сведения.

Последната фраза означава, че разговорът е приключен. Допивам на една глътка чашата си, за да не отива на вятъра хубавото кафе, и ставам.

— Одеве ти малко уклончиво ми отговори за момчето на Ангелов — забелязва генералът, като също става. — Вдигнал ли си вече ръце от него, или какво?…

— Трудно е да откъснеш човека от една среда, ако не можеш да му предложиш друга — отвръщам неохотно. — Както сам казахте: той ще ги избягва, а те ще го търсят, и изобщо…

— …И изобщо тия неща не се уреждат с един назидателен разговор — заключава вместо мене шефът. — Разбирам. Но пък и ти не си от хората, дето ще си оставят каруцата в калта, нали?

И той ме поглежда за миг с ясните си сини очи, сякаш да се увери, че не е сгрешил в преценката.

* * *

— Ти, вика, не си от хората, дето си оставят каруцата в калта… А аз съм я зарязал всъщност точно сред калта.

— Ами ще я измъкнеш — забелязва Борислав и смуква шумно и решително от кехлибареното си цигаре.

По-точно казано, той смуква въздух, защото цигарето е празно. Борислав периодично прави печални опити да напусне тютюна и в подобни кризисни моменти се залъгва с това празно цигаре.

— Тебе ти е лесно да даваш акъл, но ако беше на мое място…

— Нали вече не взима морфин?

— Обеща, че няма да взима. И засега, изглежда, си държи на обещанието. „Засега“… А утре?… А подир месец?… Ти, както виждаш, с един тютюн не можеш да се пребориш, а той…

При тая убийствена реплика бавно разпечатвам втория за тоя ден пакет, изваждам цигара, щраквам запалката и запушвам с наслада.

Бюрата на двама ни са поставени точно едно срещу друго, така че Борислав може фронтално да наблюдава тютюнджийските ми манипулации, и аз усещам, че едва се сдържа да не запрати кехлибареното цигаре към главата ми.

— Трови се!… — измърморва той с леко презрение и опитва да се вдълбочи в книжата пред себе си.

— Лошото е, че не мога да му намеря среда — връщам се пак на същото. — Говорих там да го потърсят по младежка линия… Ходиха момчетата, опитаха се да го привлекат, но той се оказа съвсем неконтактен. Не знам дали по природа си е такъв, или такъв е станал, обаче е съвсем неконтактен. А когато човек е сам…

— Когато човек е сам ли?… — прекъсва ме сприхаво Борислав. — А ти опитал ли си да пресметнеш колко време през тоя живот си бил сам? Не колко дни и месеци, а колко години?

— Е и ти пък… Сега ще вземеш да мериш това момче с такива като тебе и мене! Ние сме самотници по професия.

— Въпросът тук не е до професията, а до характера — отвръща все тъй сприхаво приятелят ми. — Двайсет и една година е навършило това твое „момче“, а още няма характер.

Борислав смуква ожесточено от цигарето и пак се навежда над книжата си. Аз също правя опит да се съсредоточа над моите досиета, тия същите, които съм получил от службата на генерал Антонов и които се отнасят до цяла една галерия от типове, като се почне с вече споменатия културен съветник Томас и се свърши с групата наркомани от български произход.

Вече близо година седя в тази тиха и чиста служебна стая с голи гипсови стени, с огромен млечен глобус, висящ от гипсовия потон, и с широк прозорец, закрит с полупрозрачни бели пердета. Обстановката със скучната си белота напомня болница и аз се чувствувам в тая стая тъкмо като болен, затворен тук за едно продължително, много продължително и много проблематично лечение.

Когато Борислав ме измъкна от оня капан в Копенхаген и когато пристигнахме тук, аз бях в такова състояние, че не усещах твърде как минават дните и дори, струва ми се, не си давах ясна сметка за обстановката, или по-точно, всичко наоколо ми изглеждаше тъй, сякаш между мене и това „наоколо“ бяха спуснати някакви леко полюшващи се полупрозрачни пердета като тия на прозореца. Иначе външно предполагам, че не съм изглеждал съвсем като идиот, във всеки случай отговарях, общо взето, смислено на въпросите и вършех, каквото ми кажеха. Но всичко, което ме заобикаляше, ми изглеждаше някак смътно, а гласовете, които чувах, сякаш идваха от много далече и едничките неща, които виждах и чувах съвсем ясно, отвратително ясно, бяха лицата и гласовете на току-що отминалия кошмар.