Реликвата

„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“

Д’Агоста подаде радиостанцията.

„Добре ли сте, сър?“ — притеснено попита Кофи.

— В сигурните ръце на лейтенанта сме.

„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“

— Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.

„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“

— Кофи!

„Сър?“

— Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.

„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“

— Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.

„Да, сър.“

Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.

— Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? — измърмори той.

Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.

— Пендергаст? — обади се Д’Агоста.

„Чувам те.“

— Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.

„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“

— Да.

„И завихте по десния коридор?“

— Да.

„Един момент.“

Чу се някакво шумолене.

„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“

Д’Агоста се обърна.

— Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!

Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.

— Чакайте! — чу се гласът на Бейли отпред. — За Бога, лейтенант, подушваш ли това?

— Не — отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. — Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!

Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.

Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.

— Вали като из ведро — каза тя. — Не виждам нищичко.

— И теб никой не те вижда — с отпаднал глас измърмори Кътбърт. — Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.

Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.

— Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю — обади се глухо Райт. — Изял ли го е?

Смехът му разцепи тъмнината.

Кътбърт продължи да почуква с молива.

— Изял го е! С малко къри и ориз може би! Пилаф Монтегю!

Райт отново се изкикоти.

Кътбърт се изправи, посегна към директора и измъкна магнума от колана му. Преброи патроните и го пъхна под своя колан.

— Върни ми го веднага! — настоя Райт.

Кътбърт не каза нищо.

— Ти си грубиян, Ян. Винаги си бил грубиян, ограничен завистлив грубиян. Първото, което ще направя в понеделник сутрин, е да те уволня. Всъщност вече си уволнен. — Райт се надигна неуверено. — Чуваш ли ме, уволнен си?

Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.

— Какво, има? — попита тревожно Рикман.

Кътбърт рязко вдигна ръка.

Тишина.

Най-после той се извърна от вратата.

— Стори ми се, че чух нещо. — Погледна към Рикман. — Лавиния? Би ли дошла за момент?

— Какво има?

Кътбърт я дръпна настрана.

— Подай ми фенерчето — каза той. — Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го тя почти шепнешком.

— Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.

— А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.

— Знам. Може би всичко ще е наред. Но вратите на изложбата бяха още по-дебели… Бих искал да предприема някои предпазни мерки.

Той се обърна към директора.

Райт го изгледа с помътени очи.

— Уволнен! Освободи бюрото си до пет часа в понеделник.

Кътбърт сграбчи Райт и го премести насила в един от столовете. С помощта на Рикман избутаха масата пред дъбовата врата на лабораторията.

— Това все пак ще го позабави — каза Кътбърт и изтупа сакото си. — Достатъчно, за да го улуча няколко пъти, ако имам късмет. Забележим ли нещо обезпокоително, искам да влезеш през задната врата в Залата на динозаврите и да се скриеш. След като долу защитните врати са спуснати, към залата няма никакъв достъп. Това означава, че между теб и онова там ще има цели две врати. — Кътбърт отново се огледа неспокойно. — Междувременно нека се опитаме да счупим този прозорец. Така все пак някой може би ще чуе виковете ни.

Райт се изкикоти.

— Не можеш да счупиш стъклото, не можеш, не можеш! Устойчиво е на удар.

Кътбърт обиколи лабораторията и най-накрая намери парче желязо. Опита се да го напъха вертикално между пречките на решетката, но то отскочи от стъклото и се изплъзна от ръцете му.

— По дяволите! — измърмори той, разтривайки дланите си. — Можем да счупим прозореца с изстрел — добави той. — Имаш ли скрити патрони някъде?

— Вече не разговарям с теб — отсече Райт.

Кътбърт отвори шкафа и затършува в тъмното.

— Няма нищо — каза след малко той. — Не можем да си позволим да хабим патрони за прозореца. Останали са само пет.

— Нищо, нищо, нищо. Не казваше ли същото и крал Лир?

Кътбърт въздъхна тежко и седна. В стаята отново надвисна тишина, нарушавана единствено от вятъра и дъжда. И от тътена на далечните гръмотевици.

Пендергаст намали звука на радиостанцията и се обърна към Марго.

— Д’Агоста е в беда. Трябва да побързаме.

— Оставете ме тук — тихо каза Фрок. — Само ще ви забавя.