Реликвата

— Предното коляно и долната част на крака — повтори Пендергаст. — Мишените, които описахте, съвсем не са елементарни. До каква степен трябва да бъде възпрепятствано съществото, за да престане да се движи?

— Трудно е да се прецени. Боя се, че трябва да простреляте двата предни крака и поне единия заден. Дори тогава би могло да продължи да лази. — Фрок се закашля. — Ще успеете ли?

— За да имам възможност да го направя, ще ми е необходимо разстояние поне петдесет метра, ако атакува. При идеално стечение на обстоятелствата би трябвало да улуча с първия изстрел, преди да е разбрало какво става. Това ще го забави.

Фрок се замисли за момент.

— В музея има няколко прави и дълги коридора. За съжаление повечето от тях в момента са блокирани от тези проклети аварийни врати. Все пак предполагам, че в клетка две е останал поне един неблокиран коридор. На първия етаж в сектор осемнайсет зад ъгъла до компютърната зала.

Пендергаст кимна.

— Ще го запомня — каза той. — Ако не успея тук.

— Чувам нещо! — прошепна Марго.

Тримата затаиха дъх. Пендергаст се приближи до вратата.

— Някакъв силует току-що прекоси осветеното пространство в дъното на коридора — добави тя.

Последва ново продължително мълчание.

— Ето го — зашепна Марго. — Виждам го. — И добави още по-тихо: — О, Господи!

Пендергаст прошепна в ухото й:

— Дръпнете се от вратата!

Тя отстъпи назад.

— Какво прави?

— Спря пред вратата на зоната за сигурност. Влезе за момент и моментално се върна. Оглежда се и души въздуха.

— Как изглежда? — обади се Фрок.

Пендергаст се поколеба, преди да отговори.

— Този път го виждам по-добре. Голямо е, огромно. Чакайте, обръща се насам… Мили Боже, изглежда ужасяващо, има… плоско лице, малки червени очи. Горната част на тялото му е покрита с рядка козина. Също като статуетката. Чакайте… Чакайте за момент… Идва насам.

Марго неочаквано осъзна, че се е дръпнала чак до стената в дъното на помещението. Иззад вратата се дочу сумтене и нахлу познатата зловонна миризма. Краката й се подкосиха и тя се отпусна на пода, без да откъсва очи от потрепващата в мрака светлинка, която проникваше през дупчицата в картона. Фенерчето на Пендергаст мъждукаше едва-едва. „Звездно сияние“… Чуваше някакъв тих глас в съзнанието си.

В този момент върху дупката падна сянка и всичко потъна в непрогледен мрак.

Чу се приглушен удар по вратата и дървото проскърца. Дръжката на вратата изтрака. Възцари се продължителна тишина, нарушавана от тромавите движения на нещо тежко зад вратата, последвана от внезапен трясък.

Тихият глас в главата на Марго стана ясно доловим.

— Пендергаст, включете миньорската лампа! — извика тя. — Насочете я към звяра!

— Какви ги говорите!

— То живее нощем, не помните ли? Вероятно мрази светлината.

— Абсолютно вярно! — изкрещя Фрок.

— Дръпнете се! — извика Пендергаст.

Марго чу леко щракване и в същия момент блясъкът от светлината на миньорската лампа я заслепи за момент. Когато зрението й се нормализира, видя приклекналия на едно коляно Пендергаст с насочен към вратата пистолет на фона на яркия кръг светлина от лампата.

Чу се звук от разцепване на дърво и от зейналата във вратата цепнатина отхвърчаха трески. Вратата се огъна навътре.

Пендергаст не помръдна от мястото си.

Последва нов трясък от разцепване на дърво и вратата рухна, изкъртена от разкривените си панти. Марго се притисна към стената с такава сила, че изпита болка в гърба. Чу вика на Фрок, в който долови нотки едновременно на изумление, възхищение и ужас. Съществото приклекна на входа — чудовищен силует на ярката светлина, нададе гърлест рев, разтърси глава и тръгна назад.

— Останете там — каза Пендергаст.

Той ритна строшената врата встрани и пристъпи дебнешком в коридора. Чуха се два изстрела. Последва тишина. Сякаш измина цяла вечност, докато Пендергаст най-после се върна. Махна им с ръка да се приближат. Към ъгъла в дъното на коридора отвеждаше следа от ситни капки кръв.

— Кръв! — възкликна Фрок. — Значи успяхте да го раните!

Пендергаст вдигна рамене.

— Може би. Но не само аз. Следите идват откъм долното ниво. Виждате ли? Лейтенант Д’Агоста или някой от хората му трябва да го е ранил преди това. Отдалечи се с изумителна скорост.

Марго погледна Фрок.

— Защо не взе стръвта?

Фрок вдигна очи към нея.

— Имаме работа със същество, надарено със свръхестествена интелигентност.

— Според вас се е досетило, че това е капан? — недоверчиво попита агентът.

— Нека ви задам един въпрос, Пендергаст. Вие бихте ли се хванал на тази въдица?

Пендергаст се замисли.

— Вероятно не.

— Следователно — продължи Фрок — сме го подценили. Трябва да престанем да го възприемаме като тъпо животно. То притежава интелигентността на човек. Правилно ли разбрах, че откритият в изложбата труп е бил скрит? Звярът е знаел, че е преследван. Явно се е научил да крие жертвите си. Освен това… — Той се поколеба. — Мисля, че вече става дума не само за глад. По всяка вероятност изяденото тази вечер го е заситило. Но е ранено. Ако аналогията ви с бизона е основателна, съществото може би е не само гладно, но и разгневено.

— Предполагате, че е тръгнало да отмъщава? — тихо попита Пендергаст.

Фрок не отговори, но след малко едва-едва кимна.

— В такъв случай кого търси? — попита Марго.

Отговор не последва.

55

Кътбърт отново провери вратата. Беше заключена и масивна. Включи фенерчето и го насочи към Райт, който седеше отпуснат в стола си и мрачно гледаше към пода. Кътбърт угаси светлината. Във въздуха се усещаше силна миризма на уиски. Единствено барабаненето на дъжда по непристъпния прозорец нарушаваше тишината.

— Какво ще правим с Райт? — тихо попита той.

— Не се притеснявай — с категоричен тон отговори Рикман. — Ще съобщим на пресата, че е болен, и ще го откараме в болницата, а след това ще обявим пресконференция за утре следобед…

— Нямах предвид това. Говоря за момента. Ако звярът се появи тук.

— Моля те, Ян, не говори така. Плашиш ме. Не мога да си представя, че животното ще го направи. Доколкото ни е известно, то обитава подземието вече години наред. Защо да се качва точно сега?

— Не знам — отговори Кътбърт. — Тъкмо това ме безпокои.

Той отново провери пистолета. Пет изстрела.

След това се приближи до Райт и разтърси рамото му.

— Уинстън?

— Още ли си тук? — попита директорът и вдигна помътен поглед.

— Уинстън, искам двамата с Лавиния да отидете в Залата на динозаврите. Хайде.

Райт отблъсна ръката му.

— Тук се чувствам отлично. Може би ще подремна.

— В такъв случай върви по дяволите — отвърна Кътбърт и седна на един стол срещу вратата.