Само за мъже

Непознатата ме слуша с леко полуотворена уста, сякаш изненадана, че съм благоволил да изрека толкова много фрази на един път.

— Разбирам — произнася апатично тя, извръща се, влиза в килера, колкото да вземе чантата си, и бавно поема към изхода.

Аз също разбирам. В тия бавни, много бавни стъпки наред с искреното униние има и мъничко преиграване. Един етюд па безнадеждността, един последен опит да се предизвика съчувствие. Отправям се към пълната безпътица — говори жената. Върви където щеш — отвръщам аз.

— Чакайте — промърморвам в мига, когато тя поставя ръка на бравата. — И оставете тоя етюд.

— Какъв етюд?

— Тоя същия, дето го разигравате: етюда на отчаянието.

— Лесно ви е да се подигравате — казва тя, като пуска бравата.

— Не стойте така. Седнете някъде.

Жената избира от двата налични стола тоя, който изглежда по-издръжлив, докато аз се настанявам на леглото. Запалвам цигара и едва подир туй се сещам, че би следвало да предложа и на нея.

— Бях решила да не пуша — произнася колебливо тя, но запалва.

— Да допуснем, че останете тук още някой и друг ден. Обаче аз имам съседи… Може да дойде милиция… Все пак трябва да знам коя сте, каква сте…

— Не съм обрала, нито убила. По тази точка можете да бъдете съвсем спокоен.

Тя ме гледа прямо с едрите си черни очи, сякаш за да ме убеди в своята искреност.

— И все пак имам чувството, че се криете от някого или от нещо. Чак пък толкова да няма къде да се приютите… Нали досега все пак сте живели нейде…

— Живях при майка си.

Тя наново ми е отправила откровения си поглед.

— И какво? Майка ви да не е умряла?

— За мене — да. Иначе си е жива и здрава. Не мога да се върна повече там. И няма къде другаде да отида. Но това е само за момента. Сигурна съм, че в най-близко време ще намеря някакъв изход.

— Да се надяваме — промърморвам.

После се сещам:

— Аз не знам даже името ви…

— Викат ми Лиза. Цялото ми име е доста дълго и ужасно старомодно: Елисавета.

— Това е добре — кимам.

— Кое е добре?

— Че името ви е дълго. Ако майка ви е ядосана, докато изкрещи Е-ли-са-ве-та, и ще й мине ядът.

— Съвсем не! Ядоса ли се, тя се улавя за сърцето, изпищява „умирам“ и припада. Няма да се върна там.

Не възразявам. Жената леко е отклонила поглед към стената над леглото, където — може би съм пропуснал да кажа — е закачена цветна снимка от „Плейбой“, мършава самка с огромни гърди. Още едно наследство от Жорж, което не съм се сетил да изхвърля.

— Още като видях тая мацка, разбрах, че сте по фините мадами — забелязва Лиза.

— Тя е на предишния наемател — осведомявам я. — Аз не съм по мацките.

Жената не казва нищо, но продължава да гледа встрани. Абажурът-плювалник осветява само едната половина на лицето й, бяло и безизразно, докато другата страна едва се отгатва, затъмнена и загадъчна.

— Готова съм да ви кажа цялото си житие-битие — съобщава ненадейно тя с безучастен глас, — но не знам как да започна.

— Най-добре не започвайте.

— Вие сам питахте… — избъбря Лиза, леко до-качена от безразличието ми.

— Мислех, че криете нещо. Но щом нищо не криете, защо е нужно да ми разправяте.

И за да покажа, че разговорът е приключен, ставам от леглото, вземам оставения до вратата найлонов плик с провизиите и се отправям към масата.

— Благодаря ви. Вие сте добър човек — чувам зад гърба си.

— Нека не преувеличаваме — измърморвам.

Лиза вече се е прибрала в килера, когато се сещам. Общо взето, бавно загрявам, но накрая винаги се сещам. Потропвам на вратата и след тихо „да, моля“ подавам глава. Жената тъкмо е извадила от чантата си парче кифла, едно доста неугледно парче, което външно прилича на кифла, а вероятно има твърдостта на слоновата кост.

— Това ли ще вечеряте? — любопитствам.

— При моята физика много ядене не се препоръчва — обяснява сконфузено жената.

— Оставете тоя кокал — казвам. — И елате да се нахраним като хората.

ПЕТА ГЛАВА

— Но тя е ваша дъщеря! — казвам.

— В известен смисъл — да — отвръща някак сподавено Димов.

Сподавено — не от душевен смут, а от физическо напрежение, понеже се напъва да свали с ножа стария маджун от рамката на прозореца.

Това не е стъклото, счупено по време на предишната ми визита, а друго — в долната част на съседния прозорец.

Бях сварил Рицаря зает с тая джамджийска операция и бях предложил да му помогна, но той бе отвърнал: не, не се безпокойте, свикнал съм, нали всеки два-три дни слагам нови стъкла.

Очаквах да попита защо го търся, обаче Димов бе твърде погълнат от работата, така че наложи се сам да го уведомя. Лиза все още бе тук и това отдавна не бе тайна за съседите и крайно време беше да легализирам по някакъв начин присъствието й.

Съседът в момента е зает с най-отегчителната част на процедурата — смъкването на стария маджун, вече порядъчно втвърден. Превил високата си мършава снага и обърнал ми гръб, старикът стърже с нож рамката и напрегнато пъхти.

— Казах, че тя е ваша дъщеря — напомням.

— В известен смисъл — да — повтаря Димов.

— Мисля, че това понятие има само един смисъл.

— И грешите — отвръща домакинът.

Той се откъсва за малко от рамката, изправя се и се протяга, за да разкърши гръбнак, сваля очилата и най-сетне ме поглежда:

— Би трябвало да знаете, че и най-простите неща понякога могат да се окажат доста сложни…

И за да мине от абстрактния закон към конкретното проявление, прибавя:

— Жена ми се отрече от мене още на третия месец след арестуването ми.

— Но дъщеря ви не се е отрекла от вас.

— Това не е голям подвиг от нейна страна, ако вземем под внимание, че още не беше родена. Роди се съвсем на края на очертания от природата граничен срок, тъй че може да е моя дъщеря, а може и да не е.