Само за мъже

Не знам защо тази застиналост понякога ми напомняше смътно за моя покоен приятел, само тази застиналост, нищо друго, тъй като онзи, освен че си беше мъж, но бе и мрачен, а също и с признаци на леко слънчасване в погледа, докато Лиза може да беше всякаква друга, обаче не и мрачна, а големите й тъмнокафяви очи доста внимателно се вглеждаха в тоя земен свят.

Отличителни белези? Обиците. Имам чувството, че никога не ги сваляше. Едни едри топчести обици, като че лицето й не бе достатъчно топчесто, едни такива обици от матов зелен джам, които звънко се обаждаха като две зелени череши сред черния гъсталак на косите. Евтини обици, призвани да завършат репертоара на тая евтина хубост.

Изобщо имаше слабост към бижутата, както скоро разбрах. Обаче й липсваше възможност да си ги набавя. Не само истинските, каквито едва ли бе и сънувала, по дори и тия евтините, изглежда, не бяха по възможностите й. Едно пиринчено синджирче, изпълняващо почетната роля на колие, две гривни от фолклорния тип, дето оставят върху ръката зеленикавочерен отпечатък, и някакъв пръстен с някаква сребърна монета, до това се свеждаха съкровищата й. Плюс обиците. Обиците бяха в постоянна употреба.

— Ще ви чистя стаята и ще ви пазарувам — бе казала тя още в първите дни. — Нямам друг начин да ви се отплатя.

— Ако ми трябва чистачка, ще извикам жената, която вие тъй любезно сте отпратили — възразих.

— Но тази ваша чистачка просто премества боклука от средата на стаята към кьошетата.

— Не знам, не се завирам из кьошетата. Обаче не желая да ви превръщам в слугиня.

— За да се чувствате като благодетел? Но аз как ще се чувствам?

Би следвало да й кажа, че щом е толкова чувствителна, може да върви където си ще, обаче когато човек е в такова положение като нейното, не изпитваш удоволствие да му удряш шамари.

— Добре — отстъпих. — Тогава, за да бъдат отношенията съвсем делови, ще ви плащам.

— Много сложно ще стане — опря се отново Лиза. — В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.

— Ще ви плащам! — произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. — Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?

— Приемам, само не се сърдете — рече тя. — А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.

Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.

Оптимизъм, а също — общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я — не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия — Несторов, сетне — с Илиев и едва накрая — с баща си.

— Днес Димов най-после отговори на поздрава ми — оповести тя веднаж на обед.

Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.

— Значи ще почнете и на него да слугувате — забелязах сухо. — Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.

— Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…

Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.

Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.

— Видях много хубав зелен плат за пердета — обявяваше Лиза уж просто за информация.

— За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.

— И при тоя калкан? — сбърчваше вежди тя.

Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.

— А орехът вече вехне — продължаваше жената. — И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…

Така че купихме и пердета, и розов полилей — въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, — и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.

— Това някаква гръцка богиня ли е? — питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.

— Вероятно.

— Богинята на любовта?

— На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.

— Красива е — преценяваше Лиза.

— По-скоро — кирлива.

— Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?

— Не. На бившия наемател.

— Бих ли могла да я изхвърля?

— Питайте богинята.

Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.

— Тая мацка наистина ли не е ваша? — питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.

— Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.

— А къде бяхте по-рано?

Налагаше се да обясня и това.

— А защо се натикахте в тоя мавзолей? — Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.

— Щом не искате… — отстъпи Лиза с видимо разочарование.

После запита:

— А мацката да остане, нали?

— Престанете с тая ваша мацка. Ако щете — оставете я, ако не щете — махайте я.

Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:

— Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.

Изобщо освен дарбата да създава интимност тя имаше и известна склонност към интимничене, която аз още от самото начало се стараех да парирам. Опитала се бе например бързо да мине на „ти“, обаче аз упорствах на своето „вие“.

— Нямате ли малко английска кръв в жилите? — рече тя веднаж ни в клин, ни в ръкав.

— Защо тоя въпрос?

— Ами говорите ми все на „вие“. Казват, че това било английски обичай.