Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Шрифт:

В територията на скуката всичко е еднакво важно и всичко в еднаква степен носи своето многозначително безсмислие: педантичното приготвяне на утринната филия с масло и конфитюр, дребнавата процедура на сапунисването и бръсненето, оправянето на леглото, за да можеш подир туй отново да се изтегнеш, но вече върху оправено легло. Връзката на сегашното с миналото и бъдещето е прекъсната. Няма ни минало, ни бъдеще, а един безкраен миг на настоящето, сам по себе си и сам за себе си, докато острието на самобръсначката се плъзга косо по бузата ти, като смъква надолу сапунената пяна, без това да предизвиква у тебе ненужни въпроси, като как, докога и защо.

Именно: без излишни въпроси и без наивности от рода на „какъв

смисъл?“ За да се търси смисъл, трябва нещо да става, да има движение. А върху територията на скуката няма друго движение освен това на самобръсначката. Има времетраене. Един разтягащ се до безкрайност миг на празнота, който не помниш кога е почнал и за който ти пука кога ще свърши и който те обгръща така с празнотата си, че ти сам се усещаш като празнота, едно наистина облекчително усещане, освобождаващо те от всякакви мисли и пориви, та дори и от най-просташките мечти за някой хонорар или някоя мадама.

Мадамата, която ми се е паднала, е госпожа Скуката и нямам никакво намерение да я ругая по примера на хиляди неблагодарници. Тия неблагодарници по мое мнение са жалки типове, дето хем жадуват някакви такива силни преживявания, хем не им стиска да ги потърсят, защото, ако толкова държиш на силните преживявания, можеш да вземеш един трион и да си отрежеш ръката и тогава няма да скучаеш.

Аз не жадувам нищо, а най-малко силни преживявания, само това ми липсваше — силните преживявания — и съвсем спокойно съжителствам с моята мадама. Не казвам, че съм влюбен в нея — върху територията на скуката такива думи звучат смешно, — обаче а понасям безропотно. А колко и кои са в наши дни тия, дето могат да понасят безропотно една мадама, която се е отбила съвсем случайно у дома ви, а после е забравила да си иде.

Разбира се, тая дрямка без сънища з това царство на празнотата би могла да се разглежда и като болестно състояние. Което съм и правил, когато някой или нещо ме е изтръгвало от дрямката. Но болестно състояние от чия гледна точка? От гледна точка на тия, дето се смятат за здрави и дето са всъщност болните.

Да не вършиш нищо, казват тия, болните, е противоестествено. Да допуснем. А те какво вършат? Служим на обществото, твърдят някои, като имат предвид, че си вадят заплатата. Творим, заявяват други, понеже за творчеството се плаща по-скъпо, отколкото за кисне-не в канцелариите. Развиваме се духовно, поддържат трети, дето като няма с какво да се похвалят, ви тикат в носа добродетелите си. Тия, добродетелните, са най-противни. Също като пенсионера на Искров. Те са твърдо за морала, който за тях се изчерпва с това, да четат морал па другите. Изобщо залагат яко на самоусъвършенстването, към което човечеството тръгна още от началото на нашето летоброене и по-точно — тутакси щом разпънаха Христа. Разпънаха го и започнаха да се самоусъвършенстват.

И понеже в Библията бе писано: „Не кради!“, те гръмогласно ревяха: „Не кради!“, и тихичко крадяха. И понеже пак там се казваше: „Не прелюбодействай!“, те си махаха заканително с пръст един на друг и взаимно се предупреждаваха да не прелюбодействат, подир което всеки отиваше да спи с жената на другия. И понеже пак в оная дебелата книга се повеляваше: „Не убивай!“, те строго запретиха убийството като частна инициатива, за да го въздигнат в държавна политика. И понеже оня сиромах Исус имаше само една риза на гърба и бе казал, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богаташ да влезе в царството небесно, богаташите решиха, че най-лесно ще се преборят с това учение, като си го присвоят, и се обявиха за най-добри християни.

Да, тия, дето се смятат за здрави, твърдят, че бездействието е неморална проява. Не виждам само какъв е моралът на стремежа да задоволиш естествените си нужди. Това и животните го правят. Аз — също, но без излишна алчност и без да се соча за пример на околните. И ако сега

дейността ми е сведена до минимум, то не е, защото съм рухнал нравствено, а защото вече нямам съпруга, която да ми вика постоянно „дай пари“, и защото на мене ми е напълно безразлично дали ще използвам деликатеси, или парче сирене като гориво за моя мотор на два крака, от който ползата е нулева за всички, включително и за мене.

Не държа да ме вземат за фанатик или мизантроп. Не казвам, че всички работят само за стомаха и приказките за общото благо са винаги лицемерие. Не твърдя, че няма хора, дето живеят сто на сто според параграфите на нравствения кодекс. Но не съм срещал такъв тип между познатите си. Някои са по-свестни, други — не дотам, обаче такъв точно тип не съм срещал. Срещна ля го, ще си взема думите назад и ще се самообявя за болен, ако това изобщо е нужно някому.

* * *

Не бива да се мисли, че само лежа. За да усетиш напълно насладата от лежането, трябва понякога и да ставаш. Така че ставам и правя малка разходка до коридора, колкото да видя как изглежда светът към насрещната географска посока. Изглежда розов. Или — син. Розов или син — по желание. Вратата към терасата е застъклена с цветни стъкла и цветовете са само два, а изгледът е все тази малка, усойна и почти безлюдна улица.

Малка улица с високи сгради. Жена ми особено бе настоявала на южното изложение, но тук всички посоки са северни, защото къщата е като в кладенец между околните кооперации и надали някога в някой от нейните прозорци прониква слънчев лъч.

Но орехът е чудесен. Имам даже гузното усещане, че просто не заслужавам тоя разкош. Тия клонки, издигащи се ритмично една над друга, и тая гъста хладна зеленина на широките листа и цялата благородна невъзмутимост на това растително същество, сякаш несъвместима с околната градска грозота на порутени калкани и балкони с пранета.

Разходките се ограничават в горния етаж, който Жорж тъй любезно бе обявил за моя територия. Долният свят на тъмния хол и на непознатите съквартиранти не ме влече. Понякога оттам се дочуват съвсем заглушени шумове, главно заран и вечер — блъскане на врати или тракане на съдове, — и това е всичко.

Подир няколко дни лежане ме осенява героичната мисъл да извадя вещите от куфарите и да им потърся място в жилището. И додето ги вадя, налага се ад открия, че жена ми е направила благородния жест да постави в две кутии захар и кафе. Оттук до идеята да сляза долу и да си приготвя питието има само една крачка.

Преодолявам изпитанието на тъмното хлъзгаво стълбище, пресичам мрачината на хола и се озовавам в кухнята, чиято врата, изглежда, е денонощно отворена. Помещението е доста обширно, покрито с плочи и осветено от един прозорец с широка гледка към насрещния калкан, само че не моят, а срещуположният. Готварските и домакински пособия не са в изобилие и се свеждат до мивката и до четири долапчета, върху които са поставени четири електрически котлона.

— Твоят е срещу вратата — бе казал Жорж.

Верен на предписанието, се насочвам натам, като пътьом наливам в донесената съдина малко вода от чешмата. Поставям съдината върху котлона и включвам щепсела. В кухнята е все тъй тихо, но някакъв натиск в тила ми подсказва, че не съм сам.

На прага на кухнята е застанал възрастен мъж и мълчаливо следи действията ми. Широките рамене и месестото туловище го правят да изглежда по-скоро масивен, отколкото висок, макар че ръстът му е над средния. Побеляла коса, късо остригана като четина, и набраздено от бръчки лице. Старостта се опитва да се пребори с тоя човек, но не без трудности, понеже той самият има вид на борец. Един борец от тежка категория, вече навярно в пенсия и отдавна загубил лаврите си, обаче не и мускулите. И както е застанал такъв заплашителен на прага, подозирам, че е дошъл да ме бие.

Поделиться с друзьями: