Само за мъже

Днес, изглежда, съм настроен почитателно, защото си поръчвам сто грама водка от уважение и към един друг мислител, моя приятел Петко. Външно поне Петко беше цар на безразличието и в редките мигове, когато нарушаваше безразличието, за да се насочи към алкохола, пиеше само водка, което също бе своеобразен израз на безразличие. Когато веднаж поисках да разбера на какво се дължи привързаността му към водката, той вдигна с два пръста чашата, сякаш правеше нагледен експеримент, и обясни:

— Няма отличителни белези. Без вкус, без цвят, без миризма.

— Е, не е без вкус и миризма.

— Спирт. Като се наливаш със спирт, поне да знаеш, че е спирт. Че взимаш упойка, а не вкусваш деликатес.

А после Петко изчезна. Беше доста загадъчен екземпляр, затуй естествено бе и изчезването му да е загадъчно. Потъна сякаш под земята. Подозирам, че ония хулигани са го пребили в някой тъмен ъгъл, но може и да е още жив. Макар че ако беше жив, все трябвайте да се чуе нещо за него.

Привикнал съм да изпивам стоте грама на четири глътки. Четири глътки и три равни паузи, без да смятам чакането на сервитьорката преди и след сеанса — това ти дава достатъчно време да позяпаш през витрината на заведението, колкото да възстановиш контакта със света.

Светът е летен и ваканционен. На площада около паметника се въртят групички туристи, пръскат се, за да разгледат историческата забележителност, или се скупчват, за да бъдат увековечени от снимката на фотографа. Колкото до минувачите край витрината, те са главно две категории — младежта, която едва се тътри, понеже е тръгнала да се разхожда, и сериозните граждани, които бързат, понеже ги чакат последните покупки, последният автобус и прибирането в някоя първа или втора „Младост“.

Скучен свят. Гледам го разсеяно и с известна носталгия си спомням времето, когато годините ми бяха двойно по-малко, а улицата беше изпълнена с жени. Цяло едно човечество от жени и сред тях един-единствен мъж — сиреч аз. Понякога жените бяха до една грозни, а друг път предлагаха изобилие от изкушения — всичко зависеше от туй, дали заранта съм станал със задника напред, или по нормалния начин.

Скучен свят наистина, но поносим, при условие че го наблюдаваш през невидимата преграда на витрината. Едно разсъждение, което ще бъде сметнато за възмутително от привържениците на човешкото общуване. Да, общуването, какво неоценимо съкровище. Блъскаме се и се разминаваме по улицата, разменяме си грубости по опашките и едва се търпим на работните места. Е, остава, разбира се, семейният кръг и ходенето по гости. В случай че имаш семеен кръг и че обичаш сплетни.

Уреждам сметката, изпивам последната глътка и с това приключвам скромната панихида в памет на изчезналия приятел. Единственият ми приятел. После ставам и излизам на площада. Една необмислена привързаност, в резултат на която се сблъсквам с Беба.

— А, Тони! — възкликва тя. — От оня свят ли се връщаш?

Възкликва без прекалени емоции. Беба не е по сантименталните прекалености, тя е по деловите връзки.

Измънквам някакъв глупав отговор, напълно в тон на глупавия въпрос.

— Говорят, че си станал истински отшелник — подхвърля тя, като оглежда околността с едно око, колкото да провери какво впечатление предизвиква летният й костюм, обсипан с пищни цикламени цветове на зелен фон.

— Отшелниците не ходят по заведения — забелязвам.

— Да, но ходиш сам.

— К’во да правя, като няма с кого — произнасям, без да си давам сметка за опасния смисъл на фразата.

А може би смътно си давам сметка и също тъй смътно изпитвам някакво бегло влечение към бюста на Беба, един добре откроен балкон върху тая дамска фасада.

— Ти май гледаш съвсем през пръсти на заканите ми? — подхвърля дамата, като този път ме фиксира в упор.

— Какви бяха те?

— Не се прави на толкова разсеян.

— Не ходя никъде без покана — произнасям с необходимата скромност. — И после, твоят мистериозен приятел…

— Няма го вече.

— Тогава има някой друг.

— Никой. Ако не броя един хапльо, дето ме преследва от разстояние. Но аз не съм по малолетните.

— Бих могъл да ти направя една жилищна проверка. Днес или утре…

— Днес или утре няма да стане — поклаща глава Беба. — Нито в близките десет дни. Отивам на море. Не за морето, на Слънчев бряг се очертава едно доста сериозно каре. Ако искаш — тръгвай с мен.

— Изключено. Отпуската ми свършва.

— Значи след морето. Ако минаваш по тоя час тук, в „София“, рискът да не ме намериш е нищожен.

Тръгвам си с онова смесено чувство, което се получава, когато от една страна си викаш ядец, а от друга — толкова по-добре. Всъщност обективно погледнато — толкова по-добре. Другото е само резултат на отегчението, но каква е гаранцията, че подир визитата у Беба отегчението няма да бъде двойно по-голямо.

Станал си отшелник, вика. Ако не си станал, време е да станеш, мисля си, като поемам бавно по „Цар Шишман“. Макар че какво толкова се е случило? Ами там е, че нищо особено не се е случило. Земята не се е разтворила под краката ти. Не си рухнал в бездна. Не те е отнесла лавина. Ако се давеше, бе могъл да извикаш: помощ, давя се. Но ти не се давиш, а просто се носиш по течението. Всичко е съвсем невинно, като банален грип, за който не си струва да тревожиш лекаря.

Един може би дълъг, но иначе безобиден грип, след който отиваш на кино.

ТРЕТА ГЛАВА

Минаването на граници не е приятно. Дори когато минаваш легално. Тия прегледи на паспорти и подозрителни погледи ти напомнят, че си под контрол, всякъде и винаги, отсам и оттатък — без значение.

Но границата е вече зад гърба ми. И додето надувам стария москвич, в краката ми се въргаля една ненадейна находка. Тая чанта с пари, много пари, сума пачки. Един символ на свободата в рамките на възможното. Едно солидно средство да се забиеш нейде по дяволите, където няма да ходиш на работа, няма да те отегчават познати и няма да си закован на едно място с гвоздея на всекидневието.

Осигурявам си швейцарски паспорт, но не бързам да търся постоянно жилище. Живея по хотели — където и колкото ми скимне. Така не съм свързан с нищо и щом се отегча, заминавам другаде. Най-първо — Берн, после — Лозана, сетне — Монтрьо. Чакат ме още Базел, Женева, Лугано, Локарно и не знам колко други градове, а когато градовете ми омръзнат, смятам да повиша надморската височина и да се прехвърля към планинските курорти и пътешествията с финикюлер.

Засега градовете още не са ми омръзнали, може би защото не се старая да ги изучавам. Историческите забележителности, старините и музеите съвсем не ме интересуват. Движа се по улиците без посока и вкус-вам тихата наслада на това занимание. Да се движиш из един непознат град с пълната увереност, че никой не се интересува от тебе, както и ти не се интересуваш от никого. Забравил си, забравен си — край.

Зяпам насам-натам. Не от особено любопитство, а защото зяпането помага на времето да минава незабелязано. Разхождам се без цел и без посока. Стига цели и стига проекти. И най-добрият проект — ако съществува такъв — има своята лоша страна: предполага усилия, за да се превърне в реалност. А аз съм намразил усилията. Навремето, когато ме бе прихванало да правя физически упражнения, ми бяха обяснили, че мускулите се развиват само ако преодоляваш съпротивление. Не да жестикулираш волно под звуците на радиото, а да вдигаш гири, да обтягаш пружини, да блъскаш твърдия като камък кожен чувал. И затуй зарязах физическите упражнения, защото изискваха усилия. Каква полза да преодоляваш съпротивление, ако можеш да си спестиш тази умора. И какъв смисъл да вдигаш гири. Защо ти е да вдигаш. Какво ти пречат. Нека си лежат на мястото.