Само за мъже

— Вероятно малко по-трудно.

— Също като трудна партия шах. Вие знаете, че трудните най увличат.

— А системата ви не се ли сблъсква с такива, дето мразят да работят по система?

— Неизбежно.

— И няма ли риск някой да ви изхвърли заедно със системата ви?

Инженерът снизходително се усмихва.

— Тя не е само моя. И изхвърлянето при това положение не е много лесно. Вместо мене може да изхвърчи другият. Икономиката, Павлов, в края на краищата опира до политиката. А ако някой се опитва да си прави шеги с политиката… Нали вече ви казах: нашата сила е в тая основна целесъобразност, наричана строй.

— Съвършено вярно — кимам, — макар и много абстрактно. Позволете да приземя малко бъбренето ни, като ви поставя една гатанка.

— В нашата работа гатанки няма — възразява инженерът. — Ние решаваме задачи, не гатанки.

— Добре, наречете го задача.

И му излагам за справка част от историята, над която се блъскам. Той слуша внимателно, сетне за да си помогне, запалва още една цигара и отсъжда:

— Допуснати са грешки от всички звена, но те не са равностойни. Една пирамида от грешки, Павлов, основни и второстепенни, първоначални и производни. Да почнем с първоначалните: Некачествено проектиране на новите халета с допускане на груба грешка в проекта, лекомислено одобряване на тоя погрешен проект от експертния съвет и формално утвърждаване от съответната инстанция. Така провалът е предварително програмиран. Не стига това, но когато истината излиза наяве, вместо радикална корекция се търси коригиране на грешката чрез компромисно решение, изобщо проектира се „на коляно“ — или както вие казвате „кибернетика“… Следват закъснения в изпълнение на строителството, недостатъци в предварителната спецификация, предоверяване на договорите, изобщо осланянето на преписки вместо своевременно да се отиде на място и да се види как стоят нещата…

Той допушва мълчаливо цигарата, после забелязва:

— Изобщо вашата гатанка илюстрира моята тема: хората не са стояли със скръстени ръце, маса труд е хвърлен, а вместо успех налице е провал. Защото е липсвало достатъчно компетентното предварително обмисляне, защото е липсвала синхронизация на целия процес… Прав ли съм?

— Предполагам, че да. Аз, знаете, не съм специалист.

И добавям наум:

„За ореха обаче имаш много здраве“.

* * *

Жената, застанала на пътната врата, вече не е млада, но очевидно много държи да изглежда млада. Черна коса, поддържана с помощта на оцветителната техника, щедро гримирано лице, пъстра вълнена кърпа на главата и манто от лама върху едрата снага. Нещо познато има у тая жена, но не мога да разбера какво, додето тя сама не обяснява:

— Аз съм майката на Лиза.

И без да дочака реакцията ми, добавя:

— Вие сте нейният приятел, нали?

— Тук всички сме нейни приятели — отвръщам уклончиво.

— Но тя живее при вас.

— Да, ако имате предвид, че е на същия етаж. Всъщност живее при баща си.

— Баща й не ме интересува — бърза да заяви жената. — Искам да поговоря с вас.

И тая — същото. Не знам защо всички, които имат работа с Лиза, неизменно опират до мене.

Въвеждам я в хола с надеждата, че суровият климат на помещението ще окаже благоприятно въздействие върху краткостта на визитата.

— Тук не е ли неудобно? — запитва посетителката, като се оглежда.

— Напротив, съвсем удобно е.

Тя приема доста скептично уверението ми, озърта се наново към четирите врати, но сяда без повече възражения в едното кресло, без даже да подозира, че това е креслото на бившия й съпруг, докато аз заемам мястото на Неси.

— Навярно Лиза ви е говорила за мене…

— Казвала ми е, че има майка, нищо повече.

Жената приема и тази информация все тъй скептично, разкопчава палтото си, сякаш печели време, после внезапно минава към откровенията:

— Да знаете само какви грижи ми създава това дете!…

Дете ли? Естествено — при такава млада майка.

Младата майка освобождава главата си от кърпата, сгъва я грижливо и започва малко разпокъсано и с доста вметнати изречения да ме въвежда в проблемите си, произтичащи от трудния характер на това иначе добро по душа, обаче страшно вироглаво, странно, непрактично същество — нейната дъщеря.

Слушам търпеливо, но по едно време си позволявам да хвърля бегъл поглед върху ръчния часовник. Все пак трябва да ходя и в редакцията.

— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.

— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.

— Но ако тя предпочита да живее при баща си…

— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…

„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.

— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.

— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…

Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.

— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.

— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.

И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.

— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!

— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.

— Каква размяна?

Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:

— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.

— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…

— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.

— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.

— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…

— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.

— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…

— Как ще решава, когато не са добри.

— Вие просто не разбирате…

— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…

— Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…

— Ако имате предвид инстинкта…

— Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! — обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.

— Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко — напомням, като почуквам леко черепната си кутия.

— Зависи — поклаща глава Лиза. — Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.