Само за мъже

— Ние не сме по смъртните присъди — възразява Димов. — Други са по тая специалност.

— Само че за вас догма е всяка истина, щом е ясна и проста — продължава Допотопния, без да го слуша.

— Няма прости истини — поклаща глава Рицаря, като се обръща към дъщеря си. — Ако истините бяха тъй прости, „Капиталът“ на Маркс нямаше да е дебел като библия, а щеше да е от пет изречения.

— Само че марксизмът може да се каже и с пет изречения — упорства Неси. — И понякога е нужно да се каже именно с пет изречения, защото всеки не може да чете „Капиталът“. А тия пет изречения вие ги обявявате за догми.

— Видяхме какво става с марксизма, когато го събират в една червена книжка — пояснява отново Димов на Лиза. — Така са били извращавани много учения. И християнството догмата го уби.

— Пет пари не давам за християнството — изръмжава Неси. — Макар че ако е въпрос за католицизма, той затова именно завладя света: превърна всичко в няколко прости догми и завладя света.

— Истината не влиза в догми — поклаща глава към дъщеря си Рицаря. — Много голяма е, за да се събере в няколко догми.

— Глупости — отвръща грубо Допотопния. — Има висша математика и има таблица за умножение. Хайде сега да обявим, че таблицата за умножение е погрешна, понеже не била висша математика.

— Догматизмът е винаги много убедителен — промърморва този път сякаш на себе си Димов. — Ако не беше убедителен, нямаше да е дълговечен.

И те продължават да се дърлят все по-настървено, единият — в треска, а другият — обречен, обаче продължават своя изтощителен двубой в тоя хладен мрачен хол и върху въображаемия терен на историята, като че ли целият ход на историята зависи от тях двамата, продължават да си оспорват командния лост на света и да чертаят всеки по своему развитието на живота, след като животът вече ги е изхвърлил от обръщение, като двама бойци, все още вчепкани в смъртна схватка, макар пълчищата отдавна да са отминали, макар полесражението отдавна да е утихнало, макар наоколо да се простира вече глухота и нощ, нощта, която само след миг ще погълне и тях двамата. Една свирепа и безсмислена схватка, но чието отчаяно упорство прераства в нещо като подвиг, в нещо като саможертва, в нещо като трагична съдба.

И додето ги гледам така настръхнали един срещу друг, престанал вече да чувам острите фрази, из-веднаж си помислям, че може би те воюват тъй настървено, защото воюват всъщност със себе си, с нещо у себе си, нещо, което усещат, че носят нейде там, много дълбоко у себе си, и от което се боят и което се стремят да изтръгнат неумолимо, да го изличат и изпепелят по време на тоя безкраен двубой.

— Догматик ли? — проечава внезапно като грохот гласът на Допотопния. — Да, ако революционното насилие е догма, аз съм догматик! И ако класовата борба е догма, аз съм догматик! И ако диктатурата на пролетариата е догма, аз съм догматик! И за ваше сведение не се срамувам от това!

Той се е изправил, още по-едър и заплашителен, тъй както е заметнат със стария шинел. Изправил се е, сякаш очаква следващото предизвикателство. Сетне бавно се извръща и тръгва към стаята си.

Но още не е стигнал до стаята си, когато спира и се ослушва. На вратата се е позвънило един път. Един път е за Неси.

Борецът с шинела се връща мудно назад и излиза в антрето. Минута по-късно той отново е в хола, придружен от някакъв възрастен мъж, висок почти колкото Допотопния, но далеч по-фин от него: шапка „Идън“, тъмносин балтон и все още запазено лице с посивели бакенбарди.

— Мисля, че вас търсят — промърморва Неси към Лиза и отново се отправя към стаята си.

— Какво има? — пита жената с лека неприязън.

Щом е с неприязън, вероятно го познава. Тъкмо това се опитва да припомни и новодошлият:

— Но, Лиза, не ме ли познавате?

— Че кой бяхте вие?

— Но, Лиза! — възкликва с приветлива усмивка гостът. — Аз съм вашият баща!

Допотопния, който почти е стигнал до стаята, спира и с недоумение се обръща. Димов, почти задрямал в креслото, ококорва очи.

— Вие сте нейният баща? — извиква той. — А аз кой съм?

— Това не мога да знам — отвръща невъзмутимо новодошлият, като продължава да гледа към дамата.

— Майка ми ли ви прати да разигравате тук тия безвкусни сцени? — запитва с леден глас Лиза.

— Майка ви, да. Но защо — сцени? Намекна ми просто, че трябва да дойда и да разсея едно недоразумение.

— А защо чак сега? И защо точно сега? — любопитства със същия леден глас жената.

— Но защото това нещо зависи от майка ви. Съгласете се, че то е тайна на майка ви.

— И вие дойдохте, за да разбулите най-сетне тайната — пояснява дамата.

За да добави след миг:

— Вие сте един жалък лъжец!

Това, че е лъжец, не е чак толкова сигурно, ако разгледаме по-грижливо лицето му. Струва ми се да долавям в туй лице нещо от чертите на Лиза, може би малко по-груби и до нейде окарикатурени, но близки до нейните. Овалът, брадичката, дори леко вирнатият нос…

— Но, Лиза, как е възможно! Аз съм баща ви… — бъбри с гальовен глас гостът, сякаш не е в състояние да повярва на ушите си.

— Не е ли време да си тръгвате — решавам да се намеся. — Късничко е вече за вас.

— Я си обирайте крушите! — обажда се ненадейно и Неси. — Днес нещо съм разнебитен, обаче имам достатъчно сили да ви изхвърля на улицата.

И той се запътва с бавни стъпки към непознатия.

— Но, Лиза, как е възможно! — повтаря безпомощно гостът.

— Вървете си — съветва го жената. — Не виждате ли, че ще ви бият…

Вижда, естествено. И вече му е съвсем ясно, че мисията е стигнала до провал. Така че тъкмо преди Допотопния да го сграбчи за яката, се изнизва в антрето. Миг по-късно се чува и хлопването на външната врата.

— Но това… това е нечувано!… — бъбри несвързано Димов. Той е само на крачка от припадъка.

— Съвсем обикновено е — успокоява го Лиза. — Просто сте забравили табиетите на бившата си съпруга. Втълпи ли си нещо, готова е на всякаква простащина.

— Отвратително! — признава по-късно жената, когато вече сме се качили на горния етаж.

— Кое? Че имате двама бащи?

— Че произходът ми зависи от това, дали майка ми е спала със законния си, когото едва е понасяла, или с любовника, за когото също не е давала пет пари.

— Но двама бащи, това е все пак рядък лукс — напомням. — Двама бащи и една любеща майка… Те така са се струпали върху вас, че ще ви задушат от обич. Истинско глезене от страна на съдбата. Обичат ви, оспорват си родителството, умират за вас…

— Как няма да умират, нали са на такава възраст, че все някой трябва да ги гледа. За прислужница трябва да се плаща, а може и да краде…

Тя млъква, сякаш е изтърсила нещо неуместно.

— Това последното не биваше да го казвам, защото и аз крада.