Само за мъже

— Запознали сте се с него на хижата…

— Да. Бях отишла на екскурзия със семейството на братовчедка ми и те продължиха към върха, понеже се бяха зарекли да стигнат до върха, но аз не съм амбициозна и бях капнала, затова останах при хижата.

Тя по обичая си запалва, колкото да има нещо да й дими между пръстите, и продължава да разправя как се запознала с Петко и какво запитал той, а тя какво му отговорила и какви идеи взел да й развива, идеи, които са ми твърде познати, за да поддържат вниманието ми. Обаче тя продължава да разправя, тя винаги охотно разправя, особено ако не я питаш и особено ако историята не те интересува.

— Почти през целия ден бяхме заедно, но денят свърши и трябваше да слизам с нашите, а той рече: няма ли да останете, сега небето почва да се пълни със звезди, долу в равнината никога не можете да видите такива звезди, тъй едри и толкова много, а аз викам: съжалявам за звездите, но е време да тръгваме, и си тръгнах…

Тя замълчава, като че очаква да произнеса обичайното „а после“? И понеже не произнасям нищо, сама заключава:

— След четвърт час се върнах обратно… Не знам защо го направих. Сигурно защото, както сам веднаж казахте, действията ми заместват мислите. Първо извършвам глупостта, а после я осъзнавам. Във всеки случай върнах се, така че натрапването беше от моя страна.

— Разбирам ви — кимам. — Звездите имат голяма притегателна сила. И Петко — също, предполагам, доколкото мога да давам оценка за мъже. Дори като външност да го вземете, важи повече от някои други.

— Знам за какво намеквате — поглежда ме с укор Лиза. — И съвсем ясно ми е, че правите тая реклама на Петко, за да ми внушите, че Владо е мухльо.

— Никога не съм го смятал за мухльо. И нямам намерение да се меся в сърдечните ви работи.

— Тази ваша слабост към Петко ме слисва — признава тя, като заобикаля сърдечната тема. — Вие — и дружба!

— Беше делова дружба. Той даваше идеите, аз записвах.

— Не е била само делова. Това е първият човек, за когото ви чувам да говорите добри неща, макар и с уговорката, че не бил в ред.

— За добри хора се говорят добри неща.

— Но вие не вярвате в добрите хора. И Петко е точно обратното на това, което сте вие, ако оставим настрана, че и вие ставате доста дръпнат, когато ви прихванат дяволите. Той се интересува от всичко и мисли за всичко, докато вас човек трябва с мъка да ви тътри към живота…

„Значи това ви е хобито, да ме тътрите към живота“, би следвало да кажа, но премълчавам.

* * *

Тоя ден, тъкмо преди да вляза в редакцията, срещам Бистра. Срещата би могла да мине за чиста случайност, ако Бистра не знаеше точното ми разписание.

— А, Тони! — пропява тя с най-естествения си глас. — Каква изненада.

Учтивостта изисква да призная, че изненадата е взаимна, и да спра с дамата, като я придърпвам по-встрани на тротоара, тъй като бившата ми жена е от тия персони, които, спрат ли на улицата, задръстват цялото движение.

— Добре, че те срещнах — казва Бистра. — Трябва на всяка цена да поговоря с тебе.

— Довечера няма да мога — избъбрям.

— Защо довечера? Ще поговорим сега. Да седнем някъде, дето и да е.

Качвам се за минутка горе да се обадя, сетне я отвеждам в първата попаднала на пътя ни квартална сладкарница, съвсем неугледна и само с три маси, за щастие и трите свободни, тъй като местното младо население се тълпи главно на щанда за бозата и консумира предимно на крак. Донасям два швепса и някакви вкаменени тригуни, които и двамата не удостояваме с внимание. Очаквам Бистра да сбърчи нос и да промърмори: „Тук ли намери да ме доведеш“, но тя дотам е потънала в грижите си, че дори не забелязва обстановката.

— Как е новата ти приятелка? — запитва дамата, като изважда цигари, а после ги прибира, зърнала строгия надпис „Пушенето — забранено!“.

— Мисля, че ти по-често се срещаш с нея, отколкото аз.

— Не говоря за Беба, а за другата.

— Друга няма — казах ти. А ако имаш предвид жената, дето ми води домакинството, тя е вече годена. И не за мене.

— Радвам се — признава Бистра. — Не че не вярвам в добрия ти вкус, но понякога си тъй инертен, та всяка по-нахална може да ти сложи юздата.

— Само веднаж ми се е случило подобно нещо — напомням. — Но веднаж, това може всекиму да се случи.

Тя ме поглежда, сякаш не разбира за какво става дума, сетне неочаквано сваля картите:

— Тони, ние с тебе направихме ужасна грешка…

— Не ни е за пръв път да се разминаваме. Така че трябва да свикваме.

— Колко си злопаметен! — удивява се тя. — Винаги ми припомняш за първото ни приятелство. И даже не разбираш, че ако някой има да съжалява, задето не се свързахме още първия път, това съм аз. А ако някой е виновен, това си ти. Ако не беше толкова непохватен и ако бе проявил повече характер, ако беше ме сграбчил така, както след това си ме сграбчвал… А ти се свиваше и не смееше да ме докоснеш и дори да ме докосваше, го правеше тъй, сякаш съм стъклена… Наистина, Тони, ако още тогава бяхме тръгнали заедно, всичко щеше да бъде съвсем друго, щяхме да свикнем по-лесно един с друг…

Тия работи и по-рано съм ги чувал, тъй че позволявам си да пропусна някой и друг пасаж, докато наблюдавам хлапетиите наоколо, а отчасти н краката на Бистра, които тя находчиво е предоставила на зрението ми. Удивителни крака, толкова стройни и тъй похотливо изваяни, че да ти е неловко да се движиш с пея из улицата, понеже всички мъже я гледат в краката, сякаш си излязъл не със съпругата си, а с чифт предизвикателни дамски крака.

— Но ти не ме слушаш… — чувам я да казва по някое време.

— Как да не слушам! Просто за миг се отплеснах в тия твои крака…

— Като че не си ги виждал.

Какво да й обясняваш. Вземеш ли да обясняваш, току-виж, че си въобразила бог знае що.

— Ти май си се наситила вече на Жорж — опитвам се да подгрея разговора.

— Просто не мога да го понасям. Не го интересува нищо освен паричните въпроси. И поне като печели пари, и аз да разбирам нещо. А той, което спечели, го влага в нови сделки, понеже, вика, Биси, колкото по нараства капиталът, толкова повече расте печалбата, изобщо манталитет на истински сребролюбец… И това както и да е, но постоянно треперя, че ще загази, защото сделките му, знаеш какви са… И това също както и да е, но какво да говориш, божичко, с такъв човек, дето няма тонинко културни интереси, ама тонинко, на!…

И за по-голяма нагледност дамата докосва горния ред на зъбите си с маникюрирания нокът.

— Ще трябва да го култивираш…

— Няма да го култивирам, ами ще го чупя! Така ми е дотегнал, че вече не мога да го трая.

— Аз май също бях ти дотегнал.

— Не, Тони! Ти не беше ми дотегнал, ами беше ме отчаял. Беше престанал изобщо да ме забелязваш. И ако почнах да флиртувам с тоя глупак — това никога не съм ти го казвала, — то беше, за да те предизвикам да ме забележиш.

— Средството беше доста грубо.