Седмият папирус (Том 2)

Роян се засмя тихичко на клоунските му номера, но скоро погледът й се отмести от лицето му и попадна върху едно от изображенията на стената. Изведнъж нещо й хрумна.

— Лешоядът! — промълви тя едва-едва и посочи с пръст зад гърба на Никълъс.

Той се извъртя и проследи показалеца й.

На стената наистина стоеше лешояд. Птицата бе нарисувана великолепно. Кръвожадните й очи сякаш хвърляха искри, жълтият клюн още малко и злокобно щеше да изтрака. Крилете му бяха широко разперени, всяко едно от пъстрите му като скъпоценни камъни пера изпъкваше на фона на останалите. Птицата беше на височина колкото средно висок мъж, но крилете й покриваха половината стена. Двамата се взряха в стенописа, но погледът на Роян се плъзна нагоре по стената. Докосна Никълъс по рамото и му показа новото си откритие.

— Слънцето! — прошепна тя.

Златният слънчев диск на Ра беше изрисуван в най-високата точка от таванския свод. Сякаш наистина излъчваше топлина и искаше да сгрее мрачните кътчета на галерията. Лъчите му се простираха във всички посоки, един от тях дори прескачаше ъгъла със стената и се докосваше до нарисувания лешояд, все едно искаше по-ярко да го освети.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — повтори Роян. — Да не би Таита да го е казал буквално?

Никълъс се приближи до фреската и я огледа внимателно. Дори прокара пръсти по крилете, корема и заострените му, изкривени нокти. Под боята мазилката беше съвсем гладка. Никъде не се усещаше издатина или вдлъбнатина.

— Главата, Ники. Погледни главата на лешояда!

Роян даже скочи да пипне сама главата на птицата, но пръстите й така не успяха да я стигнат. Засегната от ниския си ръст, тя се сопна на сътрудника си:

— Ти опитай, виж се колко по-висок си от мен.

Едва сега той забеляза тънката сянка от едната страна на птичата глава, срещуположната на тази, откъдето идваше светлината. Вдигна ръка и установи, че наистина изображението става релефно и че черепът на лешояда леко изпъква над повърхността. Прокара пръсти по главата и установи, че и клюнът леко стърчи.

— Можеш ли да напипаш цепнатина в мазилката? — попита тя.

Никълъс поклати глава.

— Не, всичко е гладко. Изглежда е част от стената.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — настояваше младата жена. — Нищо ли не усещаш да поддава? Опитай се да натиснеш главата нагоре, към слънцето.

Никълъс подложи длан под изпъкналата глава и се опита да я помръдне, но напразно.

— Нищо не става! — измърмори недоволно.

— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!

Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.

— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.

— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.

— Повдигни ме. Искам да видя.

— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.

Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.

Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:

— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!

Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.

— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!

Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.

Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.

— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.

— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?

— Знаеш ли, че имаш право? — сега и Никълъс я видя. — Но ако се опитам да я разширя, може да повредя целия стенопис. Нямаш ли нещо против?

Тя се замисли, но само за секунда.

— Така и така пътят към гробницата ще бъде отново наводнен след няколко дни, човечеството няма да изгуби кой знае какво. Хайде, Ники, давай!

Той пъхна върха на ножчето си в едва забележимата цепнатина и леко го завъртя. В същия миг от мазилката се откърти парче колкото човешка длан, което се разби на прах върху ахатовите плочки на пода.

Никълъс любопитно надникна в получилата се дупка.

— Имам чувството, че се натъкнахме на жлеб или нещо подобно. Ще се опитам да го разчистя.

Лека-полека ръката му започна да следва контурите на открилата се вдлъбнатина и по земята се поръсиха нови парчета от мазилката.

От многото прах Роян се разкиха, но продължи да следи всяко движение на приятеля си. Някои по-малки парченца се закачиха за косата й като хартиени конфети.

— Да — заключи най-сетне той. — Това тук си е цял вертикален жлеб.

— Махни мазилката около главата на лешояда — подсказа му тя, а той избърса зацапаното ножче в крачола си и се хвърли в нова атака срещу мазилката.

— Готово, освободихме я — въздъхна с облекчение след минута-две. — Доколкото разбирам, главата би трябвало да тръгне нагоре по жлеба. Ще се опитам да я подкарам. Ти се дръпни назад да не те блъсна.

Отново подхвана главата на лешояда с две ръце отдолу и натисна с цялата си тежест. От напрежение Роян сви ръцете си на юмруци и започна шумно да го окуражава при всеки напън.

Откъм стената се чу тихо стържене, главата започна ми се клати напред-назад и в същото време започна да се издига по вертикалния жлеб. Щом стигна горния му край, Никълъс скочи от кутията и двамата с Роян впериха погледи, пълни с очакване. Все някога откъснатата глава на лешояда, станала още по-страшна от парчетата боя, изпопадали от черепа й, трябваше да направи нещо.

След като стояха така известно време, без да смеят дори да дишат, Роян процеди гневно през зъби:

— Нищо! Абсолютно нищо.