Седмият папирус (Том 2)

Беше още тъмно, когато Никълъс побутна спящата си приятелка. Тя измърмори нещо под носа си и с огромно нежелание отвори очи.

От предната вечер им беше останало малко храна в консервите, която сега бегълците се заеха да привършат. Изчакаха, колкото първите сияния на зората да осветят повърхността на реката и в далечината да се видят черните силуети на скалите, за да се заловят за греблата. Един по един екипажите се откачаха от въжето и поемаха надолу по течението. Битката с могъщата река се подновяваше с нова ярост.

Облаците си стояха на същото място както предишния ден и закриваха изцяло небето. Върху малката флотилия периодично се изсипваше дебела завеса дъжд, сетне времето отново се успокояваше. Цяла сутрин Никълъс поддържаше все същото бясно темпо, докато условията постепенно не започнаха да се подобряват. Течението най-сетне се умори да бърза, бреговете на реката се бяха снишили, голите скали отстъпваха място на тесни плажове и зелени гори.

Беше средата на следобеда и облаците висяха все тъй навъсено над главите на бегълците, когато Нил навлезе в местност със силно раздвижен релеф. Широкото й легло се виеше на големи завои, бреговете следваха контурите на високи и насечени хълмове, а течението се хвърляше в цяла поредица от водни прагове. Изглежда, Никълъс се беше научил от горчивия си опит предишния ден, защото петте лодки преодоляха водопадите без никакви усложнения и на всички им се струваше, че всеки следващ праг с по-нисък и по-малко опасен.

— Мисля, че вече оставихме най-страшното зад гърба си — рече той на Роян, която пак беше седнала в краката му. — Наклонът на течението е много по-слаб, затова и бързеите не са такива, каквито бяха. Според мен това е най-явният признак, че наближаваме голямата суданска равнина.

— Колко път остава оттук до Розейрес?

— Не знам, но границата би трябвало да е вече близо.

Никълъс и Мек бяха подредили цялата флотилия в права нишка, като носът на всяка лодка почти се допираше до кърмата на предната. Така по-лесно можеха да си предават заповедите от борд на борд и да се предпазват от недоразумения.

При следващия широк завой Никълъс насочи лодката си към външната страна на дъгата, където течението бе по-силно. Щом успя да обърне носа според следващата отсечка от великата река, с облекчение видя, че пътят е свободен и повече водопади не се виждат. Въздъхна доволно и намигна на Роян.

— Какво ще кажеш идната неделя да обядваме в „Дорчестър грил“? Най-хубавото говеждо печено в цял Лондон…

Или на Никълъс му се стори, или наистина в очите на Роян пробяга сянка. Тя обаче скоро се овладя и с усмивка му отвърна:

— Звучи ми добре.

— След това можем да отидем у дома, да седнем пред телевизора и да гледаме мача на седмицата. Ако ти е скучно, можем и сами да изиграем нашия мач.

— Доста грубо — засмя се тя, — но пък ми изглежда примамливо.

Тъкмо се канеше да се наведе над любимата си, за да я целуне и да й се радва как се изчервява от стеснение, когато по повърхността на водата, точно пред носа на лодката затанцуваха бели фонтанчета. Кой знае защо фонтанчетата се приближаваха все повече и повече. Едва секунди по-късно из въздуха се разнесе тракането на стрелящи автомати, сред които се открояваше мощният глас на съветска лека картечница.

Никълъс веднага залегна и затисна Роян под тялото си. От другата лодка Мек с пълен глас даваше нареждания:

— Отговорете на стрелбата! Накарайте ги да се скрият!

Партизаните захвърлиха греблата и грабнаха автоматите. Всички се обърнаха към вътрешната страна на големия завой, откъдето идваха вражите куршуми.

Нападателите бяха скрити сред храстите и скалите и не се виждаха. Никой не знаеше точно къде да се цели, но пък при подобни засади единственият изход бе да се стреля безразборно и да се изсипват по възможност цели пълнители в пространството. Друго не се постигаше, освен неприятелят да се изтегли зад прикритията си и да прекрати от своя страна стрелбата.

Куршум проби гумената лодка в близост до главата на Роян и се размаза върху една от кутиите за амуниции. Колкото и да се криеха зад бордовете, екипажите добре знаеха, че те не представляват никаква защита срещу калашниците. Един от мъжете в лодката беше уцелен право в главата. Куршумът проби челото му, все едно беше черупка на рохко яйце, и нещастникът се прекатури на една страна. Роян изпищя по-скоро от ужасната гледка, отколкото от страх за самата себе си, но Никълъс бързо се пресегна към автомата на убития и на свой ред започна да стреля напосоки към гората край брега. Гледаше да пуска съвсем къси откоси и по възможност да опипва всички по-подозрителни храсти.

Лодката продължаваше да плава неуправлявана надолу по течението. Понеже нямаше вече човек на кормилото, носът се обръщаше насам-натам произволно и тя чертаеше безсмислени спирали по водата. В крайна сметка след по-малко от минута флотилията се измъкна от обсега на вражите калашници и се запъти към поредния голям завой.

Никълъс захвърли автомата и извика:

— Добре ли сте?

— Един ранен — отговори му Мек. — Не е нещо сериозно.

От всички лодки доложиха за претърпените загуби. Оказа се, че има един убит и трима ранени. Никой от ранените не беше в особено тежко състояние, а въпреки че три от лодките бяха получили пробойни, конструкцията им от няколко непропускаеми отделения позволяваше на бегълците да продължат и без да лепят дупките по корпуса.

Мек настигна лодката на Никълъс и му извика:

— Вече си бях помислил, че сме се измъкнали от ноктите на Ного.

— Този път лесно се отървахме — рече на свой ред той. — Може би ги изненадахме. Не са очаквали да ни видят на вода.

— Е, за жалост изненадата е вече минало. Ония горили вече са се обадили по радиото и Ного знае както къде се намираме, така и с каква скорост се придвижваме. — Погледна към небето. — Можем единствено да се надяваме вятърът да не разсее облаците.

— Колко остава оттук до суданската граница?

— Не съм много сигурен, но може би два-три часа.

— Да няма граничари на реката? — уплаши се Никълъс.

— Едва ли. Обикновено няма никой. И от едната, и от другата страна е само храсталак.

— Е, да се надяваме, че и сега ще бъде така — промърмори Никълъс.

Половин час след стрелбата от засадата из небето отново се чуха моторите на хеликоптера. Летеше плътно над облаците и макар че не го забелязваха, по шума го проследиха как минава над главите им и продължава надолу по реката. Двадесет минути по-късно го чуха отново, този път в обратна посока. След известно време отново ги застигна откъм гърба.

— На какво ли си играе пустият му Ного? — подвикна Мек към англичанина. — Може би иска да огледа реката, но облаците не му позволяват.

— Според мен прекарва войниците си да ни преградят пътя. След като е разбрал, че се измъкваме по вода, Ного поне е сигурен в каква посока сме тръгнали. Предполагам, че не е човек да обръща внимание на международните граници. Не е изключено да знае и за пистата при Розейрес. Тя представлява най-близкият пункт, от който можем да отлетим за Европа. Може вече да ни причаква на място или да ни дебне къде ще излезем на суша.