Седмият папирус (Том 2)

Остави шестимата войници при фабриката и отлетя за границата да качи първите подкрепления.

— Доли! Хайде, Доли, тук е Фараон. Приемаш ли? — обади се пръв в ефира Никълъс, час преди изгрев-слънце.

— Ако добре познавам мисленето на Джени, а няма начин, щом толкова съм летял с него, предполагам, че ще избере нощта да премине границата и да пристигне призори, когато пистата е достатъчно добре осветена за приземяване.

— Ако Дебелият изобщо дойде — доуточни Мек Нимур.

— Ще дойде, ще дойде — увери го Никълъс. — Джени никога не ме е забравял. — Отново хвана микрофона и се обърна към пространството: — Доли! Хайде, Доли, обади се!

Отговори му само тихият шум на статичното напрежение. Той полека върна радиостанцията на земята. Обаждаше се на всеки петнадесет минути, а останалите неволно се събираха наоколо и напрегнато слушаха няма ли някой да се обади в слушалките на радиста.

Изведнъж Роян скочи на крака и въодушевено възкликна:

— Ето го. Това са моторите на Голямата Доли. Слушайте!

Никълъс и Мек изтичаха на откритото и вдигнаха глави, очаквайки нещо да се появи откъм север.

— Не е херкулесът — рече след известно време англичанинът. — Някаква друга машина. — И за всеки случай се обърна на другата страна, към реката. — Каквото и да е, идва от юг, значи не е за нас.

— Прав си — съгласи се Мек. — Двигателят е само един и по всяка вероятност не е самолет изобщо.

— Хеликоптерът на „Пегас“! — извика с досада Никълъс. — Пак довтасаха.

Двамата се заслушаха внимателно и шумът на мотори се изгуби в далечината. Напрегнатото лице на Никълъс се отпусна.

— Подминаха ни. Не са забелязали лодките.

Върнаха се отново под прикритието на акациите и той повторно се обади. Джени обаче продължаваше да мълчи.

Двадесет минути по-късно се чу как джет рейнджърът се връща обратно. Всички наостриха тревожно уши.

— Пак си отиде — отбеляза Никълъс, но след още двадесет минути познатият шум се появи отново.

— Ного е намислил нещо сериозно — рече Мек. Личеше си, че започва да се притеснява.

— Какво ли? — Никълъс сякаш се зарази от песимизма му. Когато човек като Мек започнеше да се притеснява, значи имаше основателна причина за това.

— Нямам представа — призна си чистосърдечно етиопецът. — Може пък да са забелязали лодките и да стоварват хора, преди да тръгнат по дирите ни.

Той отново излезе на пистата и се вслуша внимателно в звуците откъм реката. След минута-две се върна при радиото, където Никълъс стоеше на постоянен пост.

— Ти стой тук и търси връзка със самолета. Аз ще обиколя района да се уверя дали всички са по местата си. Ако Ного се появи, трябва добре да го посрещнем.

В продължение на следващите три часа хеликоптерът ту се появяваше, ту отново изчезваше. Липсата на продължение обаче приспа бдителността на чакащите и накрая Никълъс дори го мързеше да надига глава от радиостанцията си. По едно време нещо в слушалките му пропука и той подскочи от изненада.

— Фараон! Тук Доли. Приемаш ли?

От вълнение едва отговори:

— Тук Фараон, весели новини ли ми носиш, Доли?

— Очаквам да пристигна след час и тридесет минути — увери го със спокойния си глас и южноафрикански акцент Джени.

— Добре си ни дошъл! — зарадва се Никълъс на съобщението.

Остави микрофона на куката и широко се усмихна на двете чакащи жени.

— Джени идва насам. Ще…

Но така и не довърши изречението си. Радостното му изражение се изтри за секунда и отстъпи място на обзелата го уплаха. Откъм реката се чуха първите изстрели на калашниците, след което по земята се взривиха няколко гранати.

— О, да му се не знае! — изруга Никълъс. — Казвах си аз, че изглежда твърде хубаво, за да се окаже истина. Ного най-сетне пристигна.

Грабна микрофона и заговори, колкото глас имаше:

— Доли! На сцената се появяват горилите. Готви се за екстремни обстоятелства!

— Дръж си горе коронясаната тиква, Фараоне! — отвърна му той, все едно проблемът не го интересуваше особено. — Идвам веднага.

През следващия половин час престрелките по брега на реката непрекъснато се усилваха, докато накрая всичко се омеси в една безспирна канонада, приближаваща се постепенно към пистата. По всичко изглеждаше, че хората на Мек, разпръснати в дълъг кордон, бързаха да се съберат на къс фронт и да избягат от напора на войската. Хеликоптерът обаче не престана с маневрите си и продължаваше на всеки двадесет минути да вози нови подкрепления. При подобно развитие на събитията нямаше как Ного да не стигне до пистата.

В акациевата горичка бяха останали само двама здрави мъже и това бяха Никълъс и Сапьора. Всички партизани се бяха изнесли към равнината, за да запазят летището извън обсега на противниковите оръжия. Понеже нямаше какво да правят, двамата англичани се заловиха да подреждат сандъците с плячката на едно място, та да им е лесно при товаренето на самолета.

Никълъс не забравяше чувството си за организация и плътно следваше написаните със ситния почерк на Роян бележки по кутиите. От цялата плячка преди всичко останало в самолета трябваше да бъде прибрана златната маска. След нея се нареждаха трите корони: синята, златната и червено-бялата. Стойността на трите сандъка, взети заедно, навярно щеше да надхвърли многократно тази на цялата останала колекция.

Щом свършиха с нареждането на товара, Никълъс отиде при ранените и се разговори с всеки от тях поотделно. Първото, което искаше да им поднесе, бе благодарността за оказаната помощ и жертвоготовност. Предложи им да ги качи на херкулеса, където можеха да получат необходимите медицински грижи. Обеща им, че ако се съгласят с предложението му, веднага щом заздравеят раните им, той лично ще се погрижи за благополучното им завръщане в Етиопия.

Седем от партизаните — тези, които бяха пострадали по-леко и можеха сами да се движат — отказаха да изоставят Мек Нимур. Твърдият им отказ да зарежат борбата беше най-красноречивото доказателство за предаността, която партизаните таяха към своя командир. Останалите се съгласиха да заминат за Европа, но едва след дълги увещания. Всъщност, ако не беше Тесай да ги увери, че Мек Нимур няма да се обиди с нищо за взетото от тях решение, навярно и те щяха да останат на бойното поле. Щом се договори с партизаните, Никълъс хвана Сапьора на работа и двамата пренесоха носилките с ранените при сандъците. От идването си спомняха къде бе спрял самолетът и гледаха хора и багаж да стоят възможно най-близо до рампата.

— Ами ти? — попита Никълъс Тесай. — Ще дойдеш ли с нас? Като те гледам, ще ти е нужно време да се оправиш.

Тя обаче само се засмя.

— Докато краката ми още могат да ме носят, не се отделям нито за миг от Мек Нимур.

— Мен ако ме питаш, изобщо не разбирам какво му харесваш на тоя старец — пошегува се Никълъс. — Говорих с Мек. Иска да взема със себе си неговия дял от плячката. Казва, че в настоящия момент не може да мисли за излишен багаж.

— Да, знам, двамата с него обсъждахме въпроса. Много по-нужни са парите, които можем да използваме за борбата.

В следващата секунда Тесай се дръпна уплашено встрани и прикри глава с ръцете си. На няколко метра от горичката отекна мощна експлозия и се издигна висок стълб прах. Над главите им засвистяха парчета от шрапнел и се посипаха листа и натрошени клони.

— Света Богородице! Какво беше това? — попита уплашена Тесай.

— Петдесетмилиметрова минохвъргачка — отговори й делово Никълъс. Нито беше помръднал от мястото си, нито дори бе направил жест да се предпази от хвърчащите железа. — Повече лае, отколкото хапе. Сигурно я е донесъл с последния полет.