Сестра

— Не.

— Надявам се да е така. Защото иначе тя би се чувствала ужасно предадена.

Бях доволна, че най-после го казвах в лицето му.

— Или може би се е възбуждала от факта, че престъпва правилата — възрази той. — Бях забранено удоволствие и може би това й харесваше. — Почти флиртуваше. — Забраненият плод е винаги по-възбуждащ, нали?

Мълчах и той пристъпи леко към мен. Прекалено близо.

— Но ти не харесваш секса, нали?

Мълчах и той ме погледна, изчаквайки реакцията ми:

— Тес казваше, че правиш секс само за да платиш за сигурността във връзката си.

Чувствах очите му върху себе си, шпионираха ме:

— Казваше, че си избрала работа, която е скучна, но ти носи сигурност и че същото се отнасяло и за годеника ти. — Опитваше се да разкъса плътните слоеве на сестринството ни. — Казваше, че предпочиташ да се чувстваш сигурна, отколкото щастлива. — Видя, че е улучил целта, и продължи да стреля. — Че се страхуваш от живота.

Ти беше права. Както знаеш. Другите може да се носят през живота като през спокойни води и само от време на време да изпитват по някоя кратка буря, но за мен той винаги е бил планина — стръмна и опасна. И, както съм ти казвала, аз се бях задържала върху нея с помощта на скалните издатини, металните куки и обезопасителните въжета на сигурните си работа, апартамент и връзка.

Емилио продължаваше да ме гледа втренчено в лицето, очакваше да се почувствам предадена и наранена от теб, но вместо това бях дълбоко трогната.

И се почувствах още по-близка с теб. Защото ме познаваше много по-добре, отколкото бях предполагала — и въпреки това ме обичаше. Беше достатъчно добра да не ми кажеш, че знаеш за страховете ми, беше ми позволила да запазя самоуважението си на по-голяма сестра. Знаех, че ако се осмеля да погледна встрани от своя предателски планински склон, щях да те видя да летиш в небето, необременена от чувство за несигурност и тревога и без обезопасяващи въжета, които да възпират свободния ти полет из въздуха.

И без въжета, които да те защитават.

Надявам се вече да мислиш, че съм намерила малко кураж.

15

Господин Райт изслуша разказа ми за конфронтацията ми с Емилио и сега се опитвам да открия нещо, което да ми подскаже дали мнението му за мен се е променило. Госпожа Падам-си-по-шефа-си влетява с кафето на господин Райт, сипано в порцеланова чаша, с бисквитка в чинийката; шоколадът се топи върху белия порцелан. За мен — кафе в пластмасова чаша и без бисквити. Господин Райт е малко засрамен от тази проява на предпочитание. Изчаква секретарката да излезе и слага една от курабийките си до моята чаша.

— Казахте, че погребението ви е насочило към две нови следи?

Следа? Наистина ли бях използвала тази дума? Понякога се вслушвам в новия си речник и за момент абсурдността на всичко това заплашва да превърне живота ми във фарс.

— Убийството е извършено от полковник Мастърс в кухнята, със свещника.

— Бий, толкова си глупава. Убиецът е професор Плъм, направил го е в библиотеката, оръжието е въжето.

Господин Райт чака.

— Да. Другата следа беше професор Росен.

Въпреки че виждах повечето хора на погребението ти размазани от скръбта и дъжда, вниманието ми бе специално привлечено от професор Росен, може би защото беше известно лице от телевизията. Той беше сред онези, които не бяха успели да си намерят място в църквата, държеше чадър с отвори отгоре — чадър на учен, който пропускаше вятъра през себе си, докато чадърите на останалите опечалени се обръщаха наопаки. Той дойде при мен и неловко ми протегна ръка, после побърза да я отпусне встрани, сякаш бе прекалено срамежлив, за да довърши жеста си докрай.

— Алфред Росен. Исках да ви се извиня заради имейла, който ви изпрати моята пиарка. Беше безчувствен. — Очилата му бяха запотени и той използва носна кърпа, за да ги избърше. — Изпратих ви личните си координати, в случай че искате и в бъдеще да ме питате за нещо. Ще се радвам да отговоря на всеки ваш въпрос.

Езикът му беше скован, позата — напрегната; забелязах само това, но не видях нищо повече, защото мислите ми бяха само за теб.

* * *

— Около седмица след погребението позвъних на номера, който професор Росен ми беше дал.

Плъзгам се по онази емоционално мъчителна седмица след погребението ти, когато не можех да разсъждавам, да се храня и да говоря нормално. Продължавам енергично, като се опитвам да притъпя спомена за онова време:

— Каза ми, че тръгва на лекторска обиколка из Щатите и предложи да се видим, преди да е потеглил.

— Подозирахте ли го? — пита господин Райт.

— Не. Нямах причини да смятам, че той или експерименталната му програма са свързани със смъртта на Тес. Тогава вече бях почнала да вярвам, че парите, които бяха дадени на жените, са били просто невинна случка, както бяха казали хората от болницата, но въпреки това не бях му задала въпроса директно, а исках да го сторя.

Мислех, че трябва да подлагам на съмнение всичко, да подозирам всекиго. Не можех да си позволя да се впусна само по един път, трябваше да проуча всичките, докато накрая на някой от тях, в центъра на лабиринта, откриех твоя убиец.

— Срещата ни беше в десет, но в „Хром-Мед“ се провеждаха семинари, които започваха в девет и половина, затова си запазих място.

Господин Райт изглежда изненадан.

— Малко както беше навремето в ядрената промишленост — обяснявам. — Желание всичко да изглежда открито и невинно. Посетете Селафийлд и си направете пикник! Знаете как е.

Господин Райт се усмихва, но осъзнавам, че се е случило нещо много странно. За момент, докато приказвах, се чух, че говоря като теб.

* * *

Беше час пик и метрото беше претъпкано. Докато стоях смачкана между останалите пътници, с ужас се сетих за бележката, която бях закачила на таблото в университета, с която канех приятелите ти на среща с мен. В бъркотията покрай погребението ти някак си бях забравила. Беше в дванадесет часа същия този ден. Бях много по-притеснена от нея, отколкото от срещата с професор Росен.

Малко преди девет и половина пристигнах в сградата на „Хром-Мед“ — беше висока десет етажа и цялата в стъкло, с прозрачни асансьори, които се движеха от външната страна и приличаха на мехурчета газирана минерална вода. Цялата сграда бе опасана от неонови тръби, по които пробягваха пурпурни и сини светкавици; изглежда се опитваха да внушат на посетителите, че „научната фантастика е превърната във факт“.

Блестящият фантастичен имидж се помрачаваше от десетината демонстранти, държащи плакати с надписи: „НЕ НА ДИЗАЙНЕРСКИТЕ БЕБЕТА!“, „ОСТАВЕТЕ ИГРАТА НА БОГ НА САМИЯ БОГ!“ Развяването на плакатите не беше съпроводено от крясъци, протестиращите се прозяваха вяло, сякаш беше прекалено рано да си станал и излязъл навън. Зачудих се дали не са там, за да ги покажат по телевизията, въпреки че през последните две-три седмици директното отразяване беше по-рядко и сега в телевизиите използваха главно записи. Може би се бяха появили, защото за първи път от седмици не валеше сняг, суграшица, или дъжд.