Шестият

— Надявах се ти да имаш някакви идеи.

— За разлика от теб аз не познавах този човек.

Репликата прозвуча малко по-обвинително, отколкото възнамеряваше Добкин.

— Исках да кажа, че ако е имал среща с някого, той най-вероятно е бил местен човек — поясни Шон. — А след като тук не живеят много хора, може би ти имаш някакви по-конкретни предположения. Може би някой от „Кътърс Рок“? Ти вероятно познаваш хората, които работят там.

— Част от тях — кимна Добкин.

— Слушам те.

— Не съм сигурен, че имам какво да кажа.

— Или не искаш?

— Все едно.

— Но си разговарял с партньорката ми.

— Точно така. Между другото, къде е тя?

— Проверява разни неща.

— Ако усети, че се бъркате в разследването, Мърдок ще ви разкъса.

— Няма да ни е за пръв път. Често се случва да се пречкаме на официалната машина.

— Само те предупреждавам.

— Защо спря тук, след като нямаш какво да ми кажеш?

— Защото един човек е убит и аз искам да открия извършителя.

— И аз искам същото.

Добкин плъзна подметката си по асфалта.

— Над мен има началници, но ти не си сред тях — рече той и с въздишка добави: — Освен това имам семейство. Съжалявам, но нямам намерение да губя службата си заради вас.

— Ясно. Разбирам те. Благодаря за това, с което ни помогна.

Шон се обърна и тръгна към колата си.

— Имаш ли представа кой е стрелял по вас? — подвикна след него Добкин.

— Не — обърна се Шон. — Но във всеки случай беше отличен стрелец.

— Ще се опитам да направя нещо по въпроса.

— Добре.

— Защо не се обърна към полицията? Някой се е опитал да ви убие все пак.

— Не. Беше предупреждение. Различно е.

— Въпреки това ще се опитам да направя нещо.

— Както искаш.

— Май не го приемаш сериозно, а?

— Напротив, приемам го съвсем сериозно. Просто се съмнявам, че ще откриеш нещо.

— Ние умеем да си вършим работата — сковано отвърна Добкин.

— Сигурно. Но нещо ми подсказва, че и противникът е не по-малко добър.

Замълчаха и си размениха продължителни погледи. Беше ясно, че мислят за едно и също.

Пръв се обади Добкин.

— На твое място бих закрил тези прозорци с нещо — махна към форда той. — Утре го дават да вали.

Шон го изчака да си тръгне, а после подкара към „Мартас Ин“. През счупените стъкла духаше толкова силно, че се принуди да закопчае якето си догоре.

Надяваше се Мишел да е имала повече късмет.

20

Мишел включи фенерчето си и тръгна към задната част на къщата. Беше успяла да хапне нещо за вечеря, да докладва на Шон и да помисли за всичко, което беше открила до момента. Пое към къщата на Бърджин доста след мръкване. Разбира се, нямаше намерение да прониква с взлом, но по принцип за този вид дейност предпочиташе нощните часове.

Тед Бърджин беше живял във ферма от XVIII век, основно преустроена преди пет години — малко преди нелепа катастрофа да отнеме живота на жената, с която беше живял четирийсет години. Бе научила тази информация от Шон и бе изпитала още по-силна симпатия към възрастния адвокат, а желанието й да открие убиеца му се усили.

Разстоянието от кантората му до тук беше дванайсет километра. Самотната къща се гушеше сред полегати зелени хълмове. Каква ли щеше да бъде съдбата й оттук нататък, попита се тя. Може би я беше завещал на Хилари Кънингам в знак на благодарност за дългогодишната й вярна служба.

Самата Хилари й даде ключа с обяснението, че Бърджин го държал в кантората като резерва за извънредни ситуации.

Е, тази със сигурност е такава.

Тя се насочи към задната врата, защото предпочиташе да избягва парадните входове. Особено след като почти беше прерязана на две от автоматичен откос, излетял през вратата на една къща във Феърфакс, Вирджиния, пред която беше стояла само секунда.

Отвори, влезе и запали фенерчето си „Маглайт“.

Не беше трудно да разбере, че се е озовала в кухнята. Лъчът пробяга по хладилник и съдомиялна. Тя побърза да затвори след себе си.

Къщата не беше голяма, само с няколко стаи. Така че огледът й отне около час. Не откри нищо, което да заслужава внимание. Резултатът можеше да бъде различен само ако започнеше да кърти дъските на пода и да разбива мазилката на стените. Оказа се, че Тед Бърджин е бил човек с железни навици, наблягащ на качеството, а не на количеството. Притежаваше сравнително малко вещи, но всички с отлична изработка. Край стената в помещението, което очевидно играеше ролята на библиотека и кабинет, имаше стъклена витрина с две изключителни ловни пушки от рядък модел. Мунициите за тях се намираха в чекмеджетата под нея.

Патрондашът, рибарската въдица и другите спортни принадлежности в килера свидетелстваха за любовта на Бърджин към дейностите на открито. Ако се беше пенсионирал, може би щеше да има възможност да се наслаждава на златните си години. Всъщност не може би, а със сигурност.

Мишел откри албум със снимки на мисис Бърджин. На няколко от тях тя беше млада, под трийсет. Хубава жена с игрива усмивка, която със сигурност беше привличала вниманието на много мъже. На други снимки вече беше с посивяла коса и бръчки. Но и на тях изражението й си оставаше топло и искрено, със следи от дяволитост. Защо ли не са имали деца, запита се Мишел. Може би поради някакво заболяване. И двамата не бяха от поколението, което бе имало шанса да използва услугите на клиники за безплодие и сурогатни утроби, което обаче оставяше възможността за осиновяване.

Мишел остави албума и се замисли за следващите си действия.

Продължаваше да се пита защо полицията и ФБР все още не обръщат внимание на този дом. Имаше вероятност да са ограничили разследването в рамките на Мейн — един крайно недалновиден акт, защото можеше да се окаже, че убийството няма нищо общо със защитата на Рой, а причините за него трябва да се търсят именно тук, във Вирджиния. Не биваше да забравят и писмото, подписано от Брандън Мърдок. От него личеше, че и той изгаря от желание да разбере кой е клиентът на Бърджин. Възможността името да е регистрирано в съда оставаше, но това не означаваше нищо, защото преди началото на наказателно производство всички съдебни документи са недостъпни за широката публика.

Което, естествено, нямаше да спре ФБР.

Мишел реши да се върне в библиотеката, за да провери дали не е пропуснала нещо. Настани се зад бюрото от резбовано дърво, наподобяващо банка в съдебна зала, после протегна ръка и включи настолната лампа със зелен абажур. Тук също нямаше компютър. Само няколко папки и бележници, повечето от тях неизползвани. На телефонния секретар нямаше съобщения, пощенската кутия отвън също беше празна. Това й се стори странно, тъй като в отсъствието на Бърджин нямаше как да не се натрупат сметки и рекламни брошури. Освен ако той изрично не бе предупредил пощальона да подминава адреса до неговото завръщане.