Шестият

— Освен това имаме задача. Трябва да се съсредоточим върху нея.

— Тя е на първо място в списъка на приоритетите ти, така ли? Бизнесът за сметка на личния живот?

— Не съвсем. Но ти сама каза, че ни предстои дълго пътуване. Аз от своя страна искам добре да си помисля защо сме тръгнали към единствения затвор със строг режим в страната, в който държат престъпници с психични отклонения, за да разговаряме с един тип, чийто живот наистина виси на косъм.

— Тръгнали сме натам, защото ти и адвокатът му сте стари приятели.

— Да, това действително е една от причините. Ти прочете ли досието на Едгар Рой?

— Държавен служител, живее сам в провинциална Вирджиния — кимна Мишел. — Абсолютно незабележим, преди полицията да открие останките на шест души, погребани в хамбара му. След което животът му престава да бъде незабележим. Уликите са много и неоспорими.

— Така е — кимна Шон. — Открили са го в хамбара с лопата в ръце и пръст по панталона, а шестте трупа са били нахвърляни в яма, която се е готвил да зарие.

— Което доста затруднява маневрите в съда.

— Жалко, че Рой не е политик — промърмори Шон.

— Защо?

По лицето му се разля широка усмивка.

— Ако беше политик, със сигурност щеше да извърти историята в своя полза. Например, като заяви, че всъщност е искал да ги извади от ямата, за да ги спаси. Но вече е било късно, защото са били мъртви. А сега искат да го съдят, защото се е проявил като добър самарянин.

— Арестуват го, но не издържа тестовете за вменяемост и го изпращат в „Кътърс Рок“ — добави Мишел, помълча за миг и попита: — Но защо в Мейн? Нима във Вирджиния няма подходящи затвори за него?

— По неизвестни причини разследването е обявено за федерално. На сцената се появява ФБР. То има законно право да реши къде да изпрати един невменяем престъпник. В някои затвори със строг режим има специални психиатрични отделения, но било решено, че Рой се нуждае от нещо повече. По това време болницата „Сейнт Елизабет“ вече била изнесена от града, отстъпвайки сградата си на новосъздаденото Министерство за вътрешна сигурност. Новото й местоположение се приема за недостатъчно сигурно и така остава само „Кътърс Рок“.

— Откъде идва това шантаво име?

— От местоположението му. Мейн все пак е морски щат.

— О, бях забравила, че си падаш по корабоплаването — промърмори Мишел, после пусна радиото и отоплението. — Господи, зимата все още е далече, а вече умирам от студ — потръпна тя.

— В Мейн е така. Може да стане студено по всяко време на годината. Провери географската му ширина.

— Човек непрекъснато научава нещо ново.

— Сега вече наистина звучим като двойка старци с десетилетия брачен живот зад гърба си — каза Шон, насочи топлата струя към лицето си, после дръпна ципа на якето си и затвори очи.

2

Пришпорван от Мишел, фордът се носеше по магистрала И-95 към щатската столица Огъста, подминавайки градовете Ярмът и Брънзуик. Не след дълго Огъста също остана зад тях. Следващият голям град беше Бангор и Мишел започна да оглежда околността. От двете страни на магистралата се простираше гъста иглолистна гора, посребрена от лъчите на пълната луна. Като прозрачно фолио върху зелена салата, помисли си тя. Встрани от платното се появи предупредителен знак за преминаващи лосове.

— Лосове? — подхвърли тя, поглеждайки към Шон.

— Типичното животно за този щат — отговори той, без да отваря очи. — Гледай да не блъснеш някое, защото обикновено тежат повече от този форд. Освен това имат отвратителен нрав и могат да те убият за секунда.

— Откъде знаеш? Да не би да си се сблъсквал с лос?

— Не, просто съм голям фен на „Анимал Планет“.

Така измина още един час. Мишел продължаваше да сканира околността — отляво надясно и обратно, като жив радар. Това беше стар навик, от който не можеше да се отърве дори и след като напусна Сикрет Сървис. Но на практика нямаше желание да се отървава от него, особено след като стана частен детектив. Наблюдателността означава ранно предупреждение, а това никак не е лошо — особено когато някой иска да те убие. Нещо, което много хора бяха готови да направят, когато се изправеха срещу нея и Шон.

— Тук нещо ми се губи — промърмори тя.

— Какво например? — попита той, отвори очи и на свой ред огледа околността.

— Пътуваме по магистрала деветдесет и пет, която свързва Флорида с Мейн. Една адски дълга асфалтова лента, натоварена до крайност. Главно от туристи, насочили се към Източното крайбрежие.

— Е, и?

— Работата е там, че вече половин час сме единствената кола, която се движи, в двете посоки. Може би е избухнала ядрена война, но никой не ни е уведомил? — Тя натисна сканиращия бутон на радиото. — Имам нужда от новини, имам нужда от цивилизация. Искам да се уверя, че не сме единствените оцелели.

— Я се стегни! — смъмри я Шон. — Просто се намираме на изолирано място, независимо че сме на магистрала. Обширно пространство, малко хора. Основната част от населението е струпана по крайбрежието около Портланд, но ние пътуваме в обратна посока. Останалата част от щата е огромна по територия, но много слабо населена. Като пример мога да посоча окръг Арустък, който е по-голям от Роуд Айланд и Кънектикът заедно. Фактически Мейн е по-голям от всички останали щати в Ню Ингланд, взети заедно. На север след Бангор е истинска пустош. Магистралата свършва при град Хоултън. От там поемаме по шосе едно, което ще ни отведе до канадската граница.

— Какво има там?

— Ами разни местенца като Преск Айл, Форт Кент и Мадауаска.

— И лосове?

— Предполагам.

— А защо не летяхме до Бангор? Там има летище, нали? Или до Огъста?

— Няма директни полети. Повечето са с две или три прекачвания. Един от тях би ни отвел чак до Орландо на юг, откъдето се потегля на север. Бихме могли да отлетим до околностите на Балтимор, но с прекачване на „Ла Гуардия“, което винаги е проблематично. Освен това пак щеше да се наложи да пътуваме с кола по Деветдесет и пет, което си е истински кошмар. Сегашният ни маршрут е най-бърз и най-сигурен.

— Ти си неизчерпаем източник на полезна информация. Често ли си ходил в Мейн?

— Един от президентите, които охранявах, имаше лятна резиденция тук.

— Буш Четирийсет и първи в Уокър Пойнт?

— Точно.

— Но това се намира в южната част на Мейн, край морето, в района на Кенебънкпорт. Прелетяхме над него на път за Портланд.

— Прекрасна местност. Карахме след Буш със спортен скутер, но никога не успяхме да го настигнем. Този човек е абсолютно безстрашен. Има над две хиляди моточаса с десетметровата си яхта „Фиделити Три“, оборудвана с три извънбордни мотора „Хонда“. Много обичаше да лети с пълна газ навътре в Атлантика, особено когато имаше вълнение. Бил съм в охранителния катер и съм правил всичко възможно да не изоставам. В него повърнах за пръв и последен път по време на служба.