Шестият

— Имахме уговорена среща в „Мартас Ин“ — отвърна Шон. — Но вече знаем, че е пътувал точно в обратна посока. Би трябвало да отбие по пътя за мотела, преди да стигне до това място. Разбира се, ако изобщо е идвал от Истпорт.

— Това означава, че все пак не знаем накъде е пътувал — замислено добави Мърдок. — Къде е отивал, след като не се е насочил за срещата с вас? И с кого?

— Има отговор, и то съвсем елементарен — обади се Мишел. — Намирал се някъде на югозапад от тук и е пътувал за „Мартас Ин“, за да се срещне с нас. Това го поставя на същия път като нас, в същата посока.

Присъстващите се спогледаха.

Мърдок бавно се извърна към полковника.

— Някаква идея за целта на пътуването му, в случай че тази теория е вярна?

— Не много далече, освен ако не е тръгнал на гости на някого — отвърна Мейхю и машинално разтърка носа си.

— Например „Кътърс Рок“? — подхвърли Шон.

— Ако е тръгнал от „Грейс Лодж“ за „Кътърс Рок“, изобщо не би минал по този път — отвърна лейтенантът.

Мейхю кимна в знак на съгласие и добави:

— Освен това „Кътърс“ е затворен. През нощта не се допускат посетители.

Мърдок отново се обърна към Шон.

— Споменавал ли ви е за някой свой познат в района?

— Говорил ми е само за Едгар Рой.

— Да, защото това е бил клиентът му — кимна агентът.

Начинът, по който изрече тези думи, накара Шон да подхвърли:

— Разбрахме, че Рой е на федерален отчет и вие трябва да реагирате на всичко, което има връзка с него.

— Откъде го разбрахте? — рязко попита Мърдок, очевидно недоволен от информацията, с която разполагаше бившият таен агент.

А Шон почти физически усети топлината, която се излъчваше от лицето на щатския полицай, който се беше изпуснал.

— Мисля, че от Бърджин, по време на един от последните ни разговори — отвърна той. — Предполагам, всички сте знаели, че той е бил официалният защитник на Рой.

— Добре, дайте да приключваме с огледа — въздъхна Мърдок и му обърна гръб. — Искам снимки и видеозапис, искам влакна, косми, проби от разплисканата кръв, отпечатъци, ДНК проби, стъпки и всичко останало. Хайде, започваме!

— Мисля, че изгубихме симпатиите му завинаги — прошепна Мишел.

— Можем ли да си тръгваме? — повиши въпросително глас Шон.

Мърдок се обърна.

— Само след като ви вземем отпечатъци, ДНК проби и отливки от обувките — обяви той.

— За да ни изключите от заподозрените, надявам се — отвърна Шон.

— Предпочитам да следвам посоката на веществените доказателства — рече агентът.

— Те вече провериха оръжието ми — обади се Мишел. — Освен това ни направиха натривки.

— Няма значение! — отсече Мърдок.

— Ние бяхме наети от Бърджин, което означава, че нямаме причини да го убиваме — подхвърли Шон.

— Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.

— Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?

— Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.

— Това би било превишаване на правата — поклати глава Мишел. — Срещу нас няма повдигнати обвинения.

— Вие сте важни свидетели.

— Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие — възрази Шон.

— Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите — процеди Мърдок. — Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.

— Дотук с професионалната колегиалност, а? — подхвърли с мрачна ирония Мишел.

— Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.

След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.

— Наистина изгубихме симпатиите му — повтори твърдението си Мишел.

— Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.

— Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.

— Питам се защо.

След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.

— Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР — каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. — Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.

— Няма проблем — отвърна Мишел. — Как ти е името?

— Ерик Добкин.

— По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик — подхвърли Шон. — А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.

— По какъв начин?

— Ако открием нещо, ще ви го предадем.

— Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!

— Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.

— Но процесът е двустранен — добави Мишел. — Вие също трябва да ни помагате.

— Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.

— Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?

— Не, госпожо! — възрази младежът. — Нашето мото е…

— Semper Aequus. „Винаги справедливи“ — изпревари го тя, замълча за миг, после добави: — Прочетох го някъде.

— Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ — разпалено добави Добкин. — Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.

— Това е още една причина да работим заедно.

— Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.

— Следователно ще се постараем да открием убиеца му.

— Защо?

— Той беше мой приятел — приведе се към него Шон. — Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.