Шестият

— Къде се срещнахте?

— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.

— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?

— Не, Кинг е бил сам.

— По дяволите!

— Какво има?

— Изиграли са ни.

— Как е възможно това?

— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.

— И са я проследили до мястото?

— Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.

— О, мамка му!

Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.

— По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?

— Не, но нямах причини да се оглеждам.

— С такси ли се прибра от летището? — попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.

— Не. Чакаше ме шофьор.

— Значи разполагат и с името ти! — скръцна със зъби Бънтинг. — Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!

— Но, сър…

Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.

След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.

Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.

С изключение на мен самия, тежко въздъхна той.

Нещо, което не му носеше никакво облекчение.

42

Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.

Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване — в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.

Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.

Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.

Задръж още малко, Еди. Не им позволявай да те притиснат.

Тя погледна към джиесема си на масата, поколеба се за миг, после го взе и набра един номер. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Ало?

— Мистър Кинг, обажда се Кели Пол.

— Отдавна чакам да се обадите. Разбрахте ли за Карла Дюкс?

— Да.

— Някакви хипотези?

— Няколко, но в момента това не е важно. Къде сте?

— А вие къде сте?

— На Източното крайбрежие.

— Аз също. Днес следобед направих едно интересно откритие в интернет.

— На каква тема?

— БИК е съкращение на Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън с президент Питър Бънтинг. Да сте чували нещо за него?

— А трябва ли?

— Затова ви питам.

— Какво научихте? — пожела да узнае Пол.

— Централата на БИК е в Ню Йорк, но имат офис и във Вашингтон, защото работят с правителството. Предмет на дейност — услуги в областта на разузнаването. От приятели разбрах, че печелят контракти за милиарди, но никой не знае точно срещу какво. Информацията е строго секретна.

— Все някой знае, иначе Чичо Сам едва ли би подписвал такива чекове.

— Значи познавате Бънтинг, така ли?

— Мисля, че е време да се срещнем.

— Къде?

— Аз съм в Ню Йорк.

— Мога да дойда там.

— Във Вашингтон ли се намирате?

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Имате ли какво да ми кажете? — попита Шон.

— Иначе не бих ви губила времето. Как попаднахте на следите на БИК?

— По най-старомодния начин — чрез малко добра детективска дейност.

— Според мен сте притиснали Дюкс, а тя се е уплашила и ви е насочила към тях. След което е платила с живота си.

— Мислите ли, че затова са я убили? — попита Шон.

— Не съвсем. Но в момента не ми се иска да спекулирам. Можете ли да дойдете в Ню Йорк още тази вечер?

— Ще хвана експреса. В шест мога да бъда там.

— Едно малко френско ресторантче на Осемдесет и пета улица — каза Пол и му продиктува адреса. — Да речем, в седем.

— Окей, ще бъда там.

Тя изключи телефона и го постави на бюрото, после стана, пристъпи към прозореца и дръпна тежките завеси. Дърветата в Сентръл Парк насреща започваха да се оголват, посетителите намаляваха, а палтата им ставаха все по-дебели. Валеше ситен дъждец, но съдейки по тъмните облаци на изток, времето тепърва щеше да се влошава. Калта и мръсотията бяха навсякъде.

Всъщност това е моят свят, помисли си тя. Кал и мръсотия.

Тя се обърна, облече шлифера си, вдигна качулката и излезе на разходка. Прекоси Петдесет и девета улица и се плъзна покрай редицата файтони, които чакаха клиенти. Потупа един кон по муцуната и вдигна очи към кочияша. Те всички бяха ирландци. По силата на стар закон или на някаква традиция, която беше забравила.

— Здрасти, Шони.

Името на човека беше Том О’Шонеси, но тя винаги го беше наричала Шони.

— Отдавна не съм те виждал — отвърна, без да я поглежда, той, зает да изхвърля някакви боклуци от файтона.

— Отдавна не съм се мяркала насам — отвърна тя.

— Чух, че си се пенсионирала.

— Е, сега се върнах.

— Наистина ли? — погледна я с интерес Шони.

— Кени още ли е на същото място?

Човекът се изкатери на капрата и отвърна:

— Че къде другаде може да бъде?

— Само питам.

— Значи пак си на работа, а?

— Временно.

— Трябваше да си останеш в пенсия, Кели.

— Защо?

— За да живееш по-дълго.

— Все някога ще умрем, Шони. Късметлиите избират подходящото време.