Шестият

Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.

— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.

Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.

Кабината започна да слиза.

Обърна се към униформения служител и подхвърли:

— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.

— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.

— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.

— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.

— Знам само, че е на шестия етаж.

— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.

— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.

— Абсолютно.

— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.

— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.

— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.

Обърна се, после спря и подхвърли:

— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?

— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.

— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?

— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.

Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:

— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!

— Приятен ден, сър.

Шон излезе навън и набра Мишел.

— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.

41

— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.

— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.

— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.

Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.

Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.

Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.

— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Снощи Карла Дюкс е била убита.

Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.

— Чу ли какво ти казвам?

— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.

— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.

— Разбрано.

— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!

— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.

Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.

— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.

— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.

— По какъв начин?

— Просто трябва да ми се доверите.

— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!

— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.

Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.

Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?

Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.

— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.

— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.

— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.

— Шон Кинг се е появил в дома й.

— Кинг ли? Защо?

— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.

— Откъде е разбрал, по дяволите?

— Нямам представа.

— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.

— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.

— Какво е искал от нея?

— Искал е нас, предполагам.

— Надеждно ли е прикритието ни?

— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.

— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?

— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.