Шестият

Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.

Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.

Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.

— Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.

— Важното е, че сме живи — тръсна глава тя.

— Наистина ли?

Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“

— И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.

— Но ти поемаш много по-големи рискове.

— И какво от това?

Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.

— Добре де, какво от това? — настоя Мишел.

— Не знам докъде ще стигнем по този начин — въздъхна той.

— Мисля, че знаеш.

— Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.

— Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?

— Май това щеше да е по-умно.

— Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.

Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:

— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.

— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.

— Малцина го правят. Поне не доброволно.

— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.

— Какво ще правим тогава?

— Животът предлага и други възможности, Мишел.

— Казваш го, защото сме спали заедно?

— Може би да — призна той.

— Значи имаме какво да губим?

— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.

— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.

— Не съм казал такова нещо.

— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.

— Не го отричам.

— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?

— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.

Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.

— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?

— По същия начин — тихо отвърна той.

— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.

— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?

— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?

Мълчанието се проточи. После той почука по волана.

— Хайде, потегляй. Чака ни работа.

— Значи продължаваме по същата писта?

— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.

59

Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.

Откараха го в някакво силно охранявано подземие. Едно от онези места, над които нюйоркчани минават милион пъти през живота си, без дори да подозират за съществуването му. Помещението беше полутъмно. Бънтинг боязливо вдигна глава към мъжа пред себе си.

Въпреки че беше облечен в познатия черен костюм, под който личеше добре развитата му мускулатура, Джеймс Харкс изглеждаше различно. От поведението му ясно личеше, че Питър Бънтинг вече не беше шефът.

Ако изобщо съм бил някога.

Сега шефът беше Харкс. Или по-скоро онези, които го бяха наели. Бънтинг беше сигурен, че знае кои са.

— Да прегледаме още веднъж показанията ти, Бънтинг.

Край на почтителното „мистър“, машинално отчете той.

— Повтарям ги вече три пъти. Казах ти всичко.

— Ще ги повтаряме, докато остана доволен.

Бънтинг въздъхна и започна.

— Защо се срещна с Шон Кинг? — попита Харкс, след като Бънтинг млъкна.

— Ти какво, може би контролираш и календара ми?

Харкс не отговори, зает да пише някакво съобщение на своето блекбъри. След няколко минути приключи и вдигна глава.

— Последните ти действия предизвикват недоволството на хора, които добре познаваш — обяви той.

— Това вече ми е известно — отвърна Бънтинг. — Ако сме приключили, бих искал да се прибера у дома.

Харкс пристъпи към стената и щракна някакъв ключ. Стената изведнъж стана прозрачна. С цената на известни усилия Бънтинг стигна до заключението, че става въпрос за еднопосочно огледало. В съседното ярко осветено помещение се намираше Ейвъри, полуизлегнат на болнично легло с колелца. Към всяка от ръцете му беше прикрепена система. Лицето на младия мъж беше сгърчено от страх. Очите му бяха извърнати на една страна и сякаш гледаха право в Бънтинг. Разбира се, той не можеше да го види. Специалното стъкло и яркото осветление със сигурност му позволяваха да вижда само собствената си сгърчена от страх физиономия. Мониторът на масичката до леглото беше свързан с шията му.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя Бънтинг.

— Ейвъри издъни цялата работа. Кинг го е проследил, за да стигне до теб. Ти си знаел това, но не си направи труда да ми го кажеш.

— Не съм длъжен да ти докладвам.

Харкс направи мълниеносно движение и го удари над лявото око. Юмрукът му беше тежък като бетонен блок. Бънтинг се люшна напред, от разцепената му вежда рукна кръв. Стомахът му се сви, стана му лошо.

— Слушай какво ще ти кажа, мръсно копеле! — започна той, успял да си поеме дъх. — Фостър и Куонтрел не са единствените, които…