Шестият

Посочи с пръст ъгълчето на устата й и добави:

— Тук малко си прекалила. Може би ще коригираш линията, за да ти е удобно да отпиваш от чашата, която държиш в ръката си.

След тези думи тя излезе и затвори вратата след себе си.

76

Мишел беше зад волана.

Шон държеше пушката.

Едгар Рой седеше отзад.

Пътуването беше дълго, но не спряха нито веднъж. Дори и за отскачане до тоалетната. Най-накрая отбиха по някакъв третокласен път и Мишел намали скоростта.

— Когато поехме насам за първата среща с Кели Пол, Бънтинг ни увери, че успеем ли да се доберем до тук, значи сме се измъкнали — каза тя и намръщено добави: — Но въпреки това не мога да се отърва от обзелата ме параноя.

Шон кимна и внимателно огледа околността. Мястото беше идеално за засада.

— При равни други условия това е по-добре, отколкото да отседнем в мотел.

— Само ако не бъдем убити — обади се Рой.

Шон изненадано го погледна. Почти през цялото време на пътуването високият мъж беше мълчал.

— Големи сте умници, няма що — иронично подхвърли Мишел, изключи от скорост и стрелна с поглед партньора си. — Какъв е планът?

— Винаги мога да се промъкна на мястото. Ако някой ни чака там, ще убие мен, а вие ще успеете да се измъкнете.

— Звучи ми добре.

— Пошегувах се.

— Знам. Ще отида аз.

— Няма да ти позволя, Мишел.

— Не си спомням да съм поискала разрешението ви, ваше височество.

— Винаги ли разговаряте по този начин? — обади се Рой.

Двамата се втренчиха в него.

— Какъв начин? — остро попита Мишел.

— Няма значение — поклати глава Рой и сведе поглед към ръцете си.

— Можем да минем с колата и да проверим дали някой ще тръгне след нас — предложи Шон.

— А можем и да установим наблюдателен пункт на отсрещния хълм, откъдето да следим какво става — добави Мишел.

— Или просто да го направим по традиционния начин.

— Какво означава това? — попита Рой.

— Да си стоим във вана и да чакаме — поясни Мишел. — Но без да отваряме вратите на непознати.

Приближиха къщата едновременно отпред и отзад. Десет минути бяха достатъчни да се уверят, че всичко е спокойно. Фермата беше празна и изглеждаше по същия начин, по който я бяха заварили при предишното си посещение. Мишел вкара вана в хамбара отзад, а после двамата с Рой тръгнаха към къщата. Тя не забрави да затвори портата след тях.

— Това ли е домът на сестра ми? — попита Рой и се огледа.

— Засега. Предполагам, че тя не се задържа дълго на едно място, нали?

— Така е.

— Но въпреки това сте си останали близки. Тя рискува много, за да ти помогне.

— Винаги ме е закриляла.

Появилият се откъм предната веранда Шон долови последните им думи.

— Винаги ли си се нуждаел от закрила? — попита той.

— Предполагам, че да.

— Дайте да влизаме — озърна се Мишел. — Това място е истински рай за снайперистите.

Вътре завариха пълен килер с храна, солиден запас от дърва за камината, топли палта и ботуши, фланелени ризи, пижами и чисти чаршафи по леглата.

Мишел вдигна едно от палтата.

— Мисля да облека това още сега. Навън е студено, а и тук не е много по-топло.

— Ще запаля огъня — рече Шон.

— Ако искате, аз мога да сготвя нещо — обади се Рой.

— Можеш да готвиш? — стрелна го с поглед Мишел.

— Да, но няма проблем, ако държиш ти да го направиш.

— По-добре ти — побърза да вметне Шон, без да обръща внимание на отровния поглед, който му хвърли Мишел.

След като хапнаха свински пържоли със зеленчуци и си отрязаха по едно парче готов ябълков пай, който откриха във фризера, всички се настаниха пред пламтящия огън в камината.

— Някакви новини от Кели или Бънтинг? — попита Мишел.

— Току-що получих съобщение — кимна Шон. — Осъществили са успешен контакт и всичко изглежда наред.

— Изправили са Фостър и Куонтрел един срещу друг — кимна Рой, без да отмества очи от пламъците.

— Сестра ти ли ти каза? — погледна го изненадано Шон.

— Не, но това е най-очевидният план. Два пъти съм се срещал с Фостър, която е една високомерна жена, истинска мегаломанка. Докато Мейсън Куонтрел е просто алчен и завистлив. Двамата заедно са наистина смъртоносна комбинация.

Шон хвърли още един пън в огъня и се премести по-близо до него.

— Разкажи ми за труповете в хамбара — рече той.

— Защо? — обърна се да го погледне Рой.

— Ние сме частни детективи. Тед Бърджин ни нае да ти помогнем. Опитваме се да направим именно това, но за целта ни е нужна повече информация. Едва сега имаме възможност да си поговорим.

Рой свали очилата си и ги почисти в ризата. После се облегна назад и започна:

— Бях излязъл да се разходя преди вечеря както обикновено. Дълго време не бях влизал в хамбара и изведнъж ми хрумна да го направя. Отначало всичко ми се видя нормално, но после забелязах изровената пръст в единия край. Взех лопатата и започнах да копая. Исках да видя какво има там. Така видях лицето. Чух сирените в мига, в който исках да позвъня в полицията. Арестуваха ме. Всъщност не мога да ги обвинявам. Труповете бяха там, а аз държах лопата. Със сигурност съм приличал на човек, който току-що ги е закопал там, а не обратното.

— И тогава реши да се затвориш в…

— Да — притеснено кимна Рой. — Оттеглих се във вътрешния си свят.

— Но помниш какво се случи, нали? — попита Мишел.

— Аз не забравям нищо. Помня първата килия, в която ме затвориха. Помня и появата на мистър Бърджин, който пое защитата ми. Той положи неимоверни усилия. Понякога ми се искаше да поговоря с него, но се страхувах. — Рой замълча за миг, после поклати глава. — Много съжалявам за смъртта му. Убиха го заради мен, разбира се.

— Значи Фостър и Куонтрел са заровили труповете в хамбара ти, за да те обвинят?

— Ценя презумпцията за невинност, която се усеща в думите ти.

— Никога не прибягвам до презумпции — отвърна Шон. — Но в твоя случай всичко се е подреждало с подозрителна лекота. Бих се обзаложил, че си бил под непрекъснато наблюдение. Ченгетата само са чакали да влезеш в хамбара, за да ти щракнат белезниците.

— А доколкото те познаваме, ти си твърде умен, за да се оставиш да те заловят на местопрестъплението — добави Мишел.