Сините пеперуди

— Да разсъдим спокойно, Алек — обади се Дирак с понижен тон. — Очевидно това е най-обикновено насекомо. Разумно същество не лети по дърветата, то живее в домове, труди се, създава блага… А ти видя много добре, че пеперудата дори няма ръце, как би могла тя да се труди?

В миг Алек разбра колко е безсмислен гневът му.

— Ти не си никакъв Дирак — каза той с горчивина. — Ти си най-обикновен дурак…

Но роботът не се предаваше.

— Не се сърди, Алек, само спокойно помисли! — продължи той с равния си глас. — Ти знаеш много добре, че дори кроманьонският човек е носил със себе си някакво оръдие — камък или дърво. Имал е орган, за да си служи с него. Носил е все пак някаква дреха. А тая пеперуда нямаше нищо друго освен това, което природата й е дала. Съвсем очевидно е, че не може да бъде разумно същество. Ти просто се поддаваш на импулси и афектации…

Както винаги, логиката на Дирак беше безупречна.

— И все пак ти извърши днес едно убийство — каза Алек. — Ти си първият робот-убиец на света…

Но това беше мисъл, която Дирак не можеше да възприеме. Тя се самоизключваше в неговия мисловен апарат.

— Добре, Алек, кажи ми поне своите основания — отвърна той. — От какво съдиш, че е разумно същество?

— От погледа й! — каза човекът троснато. — Само от поглед… Такъв поглед не може да има ни звяр, ни насекомо… Такъв поглед може да има само разумно същество.

— Това не е научно обяснение! — отвърна Дирак уверено.

Алек махна с ръка и се запъти към мъртвата пеперуда. Дирак бе стрелял превъзходно, светлинният лъч бе улучил пеперудата в гръдния кош, малко обгоряло петно показваше точното място на попадението. Черните красиви очи бяха угаснали, мъртвата пеперуда едва напомняше за това изящно същество, което преди малко го бе гледало с очи на човек.

— Пренеси я в ракетата — каза Алек сухо. — И се опитай да я балсамираш.

Дирак вдигна пеперудата и мълчаливо я понесе. Сините й криле висяха към земята като криле на ангел. Алек разстроен тръгна след него. Едва когато наближиха ракетата, Дирак тихо се обади:

— Нямаш представа колко е лека… Човекът мрачно мълчеше.

След два часа те потеглиха на път с малката електрическа всъдеходка. Облаците бяха изчезнали от целия хоризонт, на чистото небе като грамадна звезда светеше далечното слънце. Машината се хлъзгаше безшумно по мекия килим на почвата без никаква нужда да търси път, тъй като дърветата растяха доста отдалечени едно от друго. И двамата мълчаха — Алек все още потиснат от неприятния инцидент, Дирак зает със своите уреди. Не бяха изминали няколко километра, и Дирак внезапно спря.

— Пеперуди! — каза той тихо.

— Тоя път бяха три пеперуди, все тъй сини и изящни като тая, която бяха убили. Те без никакъв страх кацнаха точно пред всъдеходката. Алек ясно забеляза в погледите им любопитство, но не и тревога. След като я разгледаха добре, пеперудите като три стари приятелки обърнаха глави една към друга, пипалцата им оживено замърдаха. Отново на Алек се стори, че до слуха му достигна тиха музика.

— Подай ми магнетофона! — каза той.

Алек бързо смени ролката, след това предпазливо отвори вратата. Отначало пеперудите не реагираха, но когато той се отдели съвсем от машината, те ужасено трепнаха с крилете си, после с паническа бързина отлетяха.

— Басирам се, че ще се върнат! — каза Алек тихо. — Но ти не излизай, ще ги изплашиш с твоята желязна глава…

Той остави магнетофона на земята и натисна контакта. Само след миг в странната гора зазвуча една от прелюдиите на стария Бритън. Звуците излизаха от миниатюрния апарат чисти и съвършени, гората ги поемаше, мекият кристален въздух ги отнасяше в далечината. Измина близо минута, преди да долети първата пеперуда. Тя кацна съвсем близо и впери своя очарован поглед в магнетофона. Веднага след това прелетяха и другите две. Алек дори не помръдна — те го погледнаха с плахо любопитство и веднага след това сякаш го забравиха. Малкият апарат ги привличаше с някаква неудържима сила, те пристъпваха все по-близо и по-близо до него, доверчиви и кротки, забравили сякаш всичко друго на света. Сега в погледите им нямаше нищо друго освен някаква тиха радост, някакво щастливо опиянение. Но при мотива на бурята те внезапно се разтревожиха, дори политнаха уплашено във въздуха, но бързо се върнаха. Финалната част изслушаха като втрещени. Алек натисна контакта, музиката прекъсна. Настана дълъг миг на тишина, след това към небето се понесе хор от неописуеми звуци — едновременно и нежни, и умолителни. Алек се усмихна.

— Искат още — каза той тихо.

— Несъмнено — измърмори в своята желязна кабинка роботът.

Пеперудите уплашено погледнаха нататък и веднага отлетяха, Алек забеляза, че кацнаха на близките дървета, и до слуха му отново стигна тяхната нежна молба.

— Е, стига за днес! — усмихна се отново Алек и влезе в машината. — Карай, Дирак!…

Всъдеходката безшумно запълзя по килима.

— Имаш думата, Дирак! — обади се Алек. — Чакам да чуя твоето компетентно мнение…

Но тоя път роботът не бързаше да отговори.

— Първите изводи ми се виждат доста абсурдни! — каза Дирак някак без желание.

— А именно? — запита иронично човекът.

— Направи ми впечатление, че те не се изплашиха от машината, а от нас. Може да се допусне, че машина са виждали и друг път, а хора не. Това, че именно ние излязохме от машината, ги изненада, може би те са очаквали да видят нещо друго…

— Точно тъй… — кимна Алек. — И друго?

— Това е същественото…

— Не ти ли направи впечатление как възприемаха музиката? Та те я слушаха съвсем като хора… Й при това като че ли по-добре от хората я разбираха…

Но по тоя пункт Дирак не беше съгласен.

— Не знам дали си чел книгата на Фанзен „Животните и музиката“ — каза той. — Там има описани дори още по-любопитни случаи…

В продължение на няколко часа сините пеперуди се мяркаха непрекъснато пред очите ми, след това безследно изчезнаха. Едва към обяд те направиха едно откритие, което накара мисловният апарат на Дирак да се нажежи едва ли не до бяло. Те намериха домовете на пеперудите.

А бяха наистина домове, строени от разумни същества, в това нямаше никакво съмнение. Дори Алек, който очакваше да види нещо подобно, стоеше пред тях озадачен. Къщите бяха три, изработени от стъкло или някаква подобна на стъкло материя. И трите бяха вдигнати на няколко метра от земята върху метални пилони. Всички връзки между отделните стени и детайли също бяха метални. И домовете не приличаха всъщност на жилища, а на огромни кафези, без никакви вътрешни съоръжения освен няколко тънки напречни греди. На една от тях бяха кацнали две пеперуди и ги гледаха стреснато и уплашено. Всезнаещият Дирак веднага се зае да анализира обстановката.

— Металът е по всяка вероятност никел — каза той. — А стъклото е много фино производство, почти не отстъпва на нашето кристално стъкло. Вдигнати са над земята вероятно за да се избягнат влагата и наводненията. Прозорци няма, но виждам нещо, което прилича на естествени вентилатори.

— А според теб за какво служат тия гълъбарници? — попита Алек.

— Очевидно в тях живеят пеперудите…

— Искаш да кажеш, че неразумни същества могат да строят жилища от стъкло и никел? — запита Алек иронично.

— Съвсем не искам да кажа това — отвърна Дирак. — Но ясно е, че разумни същества са построили това за твоите музикални безделници.

Изразът съвсем не беше лош за един робот и Алек се усмихна.

— А къде са според теб тия разумни същества? Нима те нямат свои собствени къщи?… Нима нямат пътища, складове, магазини?

Дирак мълчеше затруднен.

— Наистина всичко това е много странно — отвърна най-сетне той. — Но ако смяташ, че тия пеперуди влизат в шахти да копаят руда и след това леят от нея метал — горчиво се лъжеш…