Сините пеперуди

— Все пак размърдай си малко ума! — каза Алек отмъстително. — Все трябва да имаш някакви предположения…

— Имам най-малко двеста — отвърна Дирак недоволно. — Но е безсмислено да се правят предположения, преди да имаш достатъчно факти…

— Все пак кажи най-сериозното между тях.

— Най-сериозното?… Ами да кажем, че това е някакъв резерват за пеперуди и че разумните същества са им осигурили тук възможно най-добри условия за съществуване…

— Можеш пък да излезеш прав — вдигна рамене човекът.

До вечерта те видяха още няколко групи домове за пеперуди. И те бяха направени от същите материали, макар да се различаваха по форма. Можеше наистина да се говори за някакво архитектурно разнообразие, но по своето вътрешно устройство всички бяха еднакви. И в нито един от тях не намираха някаква вещ, която да докаже, че пеперудите водят разумно съществуване.

Нощта ги завари всред безкрайния лес. Въпреки че нямаше от какво да се плашат, Дирак настоя да пренощуват във всъдеходката. Наистина на Алек щеше да му бъде много по-удобно да преспи на открито в спален чувал, но роботът беше неумолим. Алек веднага се свърза със звездолета и подробно разказа на Казимир последните новини. Казимир го изслуша внимателно, без да го прекъсва, но накрая отбеляза:

— Не е възможно, Алек, да няма никакъв друг живот. Щом има пеперуди, не може да няма поне и гъсеници…

— Наистина — трепна Алек. — Как не ми мина през ума…

— На мене ми мина — обади се Дирак. — Но факт е, че не срещнахме нито една… Възможно е тук пеперудите да се размножават по някакъв друг начин.

— Може и така да е — вдигна рамене Казимир. — Ако има гъсеници, те трябва да бъдат големи като телета… Не е възможно да не ги забележите…

— Не сме ги търсили — каза Алек.

— Не, по дърветата няма гъсеници — каза категорично Дирак. — Аз установих това… Пък в края на краищата те нали ще се хранят с листа? Колкото и да гледах — не видях нито един прояден лист…

— И все пак внимавайте! — каза загрижено пилотът. — Тая прекалено стерилна природа крие в себе си някакви съвсем непознати опасности…

След разговора с Казимир те угасиха всички светлини и всьдеходката като че ли потъна в някаква черна бездна — така тъмна беше нощта. Хела нямаше луни, само звездите трепкаха на далечното непознато небе. Никакъв звук не достигаше до слуха им, сякаш се намираха в някаква изолационна камера. Пустош и тишина, по-потискащи, отколкото в междузвездните пространства. Алек се опитваше да заспи, а не можеше — въображението му бе все още възбудено, сетивата изострени. „Що за призрачен свят! — мислеше той неспокойно. — Нима е възможно природа, която да роди само един-единствен животински вид?“

— Не спиш ли, Алек? — чу той мекия глас на Дирак до себе си. — Да ти дам някакво успокоително хапче?

— Не, няма нужда, приятелю! — отвърна с благодарност човекът.

Той заспа с тревожните мисли и все пак сънят му бе спокоен и непробуден. Когато отвори очи, стори му се, че е спал едва ли не мигове, а над него в илюминатора блестеше ярко и топло синьото небе.

4

На другия ден към обед те се натъкнаха на своето най-голямо откритие.

Отначало нямаха чувството, че са видели нещо необикновено. Постройките бяха изградени на малко, голо възвишение, богато огряно от слънцето, и по всичко напомняха на гигантски оранжерии. И при това бяха построени не върху метални пилони, а направо върху земята. Както навсякъде досега, никакъв път или пътека не водеха към тях, никакъв признак на живот не се забелязваше наоколо. Странните постройки блестяха на върха на хълма самотни и нереални като в някаква старинна приказка.

Всъдеходката леко изпъпли по възвишението, двамата побързаха да слязат. Но още щом наближиха стъклените стени, те смаяни спряха. Не, това не бяха домове на пеперуди, това беше нещо съвсем друго. Вътре имаше тръби, проводници, някакви мебели, прилични на шкафове, дълги емайлирани хладилници. И още доста неща можеха да се видят през прозрачните стени, само хора нямаше, макар че всеки предмет напомняше за присъствието на разумни същества.

И врати нямаше. Те обходиха от всички страни просторната стъклена сграда, но не видяха ни най-малък белег на каквото и да е отвърстие, сякаш тя бе отделена херметически от света.

— Как си обясняваш това чудо? — попита Алек озадачен.

— Може би се отварят с някакъв механизъм — каза Дирак. — Или пък имат подземни входове.

— Направи ми един отвор!… Колкото да влезем!…

Дирак нагласи лъчевия пистолет на най-малък интензитет и само с едно леко движение на ръката изряза в дебелата стъклена стена отвор с размерите на една малка врата. Пръв влезе Дирак, след него човекът. Още след първите крачки Алек възбудено възкликна:

— Погледни, Дирак!… Басирам се, че това е термометър! И то най-обикновен живачен термометър…

— А това е отоплителен радиатор! — каза Дирак, като отлепи ръката си от някакво бяло емайлирано шкафче.

Наистина вътре беше много топло, но меката равномерна топлина приличаше на жива и бе много приятна. Алек приближи един от хладилниците и внимателно отвори похлупака. На неговото дъно бяха наредени шест превъзходни жълтозелени пъпеша. Алек ги погледна учуден, после взе един от тях в ръката си.

— Това според теб какво е, Дирак? — запита той весело.

— Навярно яйца — отвърна спокойно Дирак. — Яйца на синята пеперуда…

— Точно тъй! — каза Алек зарадвано — То е топло, Дирак… Това съвсем не е хладилник, това е най-обикновен инкубатор…

Но Дирак не отговори — погледът му бе насочен някъде над рамото на човека.

— Гъсениците! — каза той тихо.

Дирак рязко се обърна. В дъното на дългото помещение той наистина видя две гигантски гъсеници, мъхнати и зелени, впили възмутените си погледи в неканените гости. И двете стояха изправени, като се придържаха леко с горните си крачка към най-близките предмети. Целият им вид подсказваше, че те са господарите тук, че това е техен дом.

— Здравейте, господа! — каза Алек дружелюбно.

Не се чу никакъв отговор, гъсениците все тъй гневно го гледаха. „Доста глупаво излезе“ — помисли смутено човекът. И с яйцето в ръце той се почувствува едва ли не като крадец, влязъл без разрешение в чужд дом. Алек се обърна да го остави, но движението му излезе непресметнато, яйцето се изплъзна от ръцете му и с трясък се разби на пода.

Алек бързо погледна към гъсениците. Техният гняв бе преминал в уплаха. И преди да направи най-малкото движение внезапно рухна като скосен на пода. Дирак светкавично насочи оръжието си към неочаквания враг, двете гъсеници просто пламнаха под изстрелите му. И в същия миг той усети как тялото му се разтърси, като при силен удар на електрически ток, нишката на неговите възприятия за света мигновено се скъса. Но той не падна, само ръцете му безжизнено се отпуснаха в металния му корпус — затихна тоя едва доловим шум, който беше неговият живот. Внезапно стъкленият дом сякаш се наводни с гъсеници, които бързо запълзяха към своите жертви.

5

Една електрическа крушка светва тъй бързо, както и угасва. Лентата на възприятието внезапно се включи и Дирак се видя окръжен от три гъсеници в смешни работни мантии, с никелови инструменти в ръце. Само в един миг той разбра, че те вършеха това, което веднъж и техниците на Багратионов бяха извършили — те го поправяха. В момента най-близката до тях с бързи ловки движения завинтваше левия му гръден капак, под който бе монтирана неговата предпазна инсталация. Ди-рак бързо се извърна. Намираше се в някаква просторна стая със стени като от слонова кост, изобилна мека светлина блестеше в лещите му.