Следите остават
Шрифт:
— Тогава да помислим малко! — предложи Живка. — В цялата кооперация има девет апартамента…
— Защо девет?
— Имаме пет етажа по два апартамента, но единият от тях е ателие на художник. Добре, не сме ние, не е и зъболекарят, значи останаха седем…
— Но ти защо не смяташ ателието? — попита Бебо.
— Чакайте, ще разберете! Художникът живее на първия етаж, срещу нас… Той е комунист, сега рисува картина за Септемврийското въстание…
Значи не може да бъде!
— Не може! — кимна почти едновременно цялата компания.
— Добре, останаха шест… и дори пет, защото
— В никой случай ли? — попита подозрително Пешо. — В никакъв случай! — отвърна строго Живка.
Те са съвсем сигурни хора…
— Добре, да вървим по етажи! — предложи Пешо.
— Хубаво, по етажи! На втория етаж живее Дончев. — Той е инженер, как да ви кажа — не е много симпатичен човек… Може да се вземе за съмнителен! Но там е работата, че в апартамента им сега не живее никой…
Още преди един месец цялото семейство на инженера замина на курорт и още не се е върнало… Сега, като идвахме, видях, че цялата им пощенска кутия е пълна с вестници, няма кой да ги прибере…
— Останаха четири! — пресметна Бебо.
— На третия етаж живее още професор Хаджиев, много добър човек, жена му е постоянно болна… Той е такъв кротък, любезен, мил, главата му е цялата посивяла, така хубаво се отнася с хората, че всички в кооперацията го обичат… — Живка се позамисли, после решително отсече. — И той не може да бъде!
— Невероятно е — добави замислен и Пешо.
— Третия етаж вече видяхме! — продължи Живка.
— Там е зъболекарят и нашите роднини. На четвъртия етаж вляво живее Морис Давидов, евреин, той работи в Министерството на външните работи… Такъв един дебел, но много добър, постоянно изнася беседи из квартала!
— По-нататък! — малко нетърпеливо измърмори Пешо.
— На четвъртия етаж живее още Стефан Петров, счетоводител в един завод за… какво беше… а, за лакове! Той е един такъв сърдит, намусен, рядко го виждаме…
— Съмнителен! — с надежда възкликна Юлия. Живка бавно поклати глава.
— Според мен не е съмнителен! — Неговата жена е съдебен заседател, а как си мислите вие, биха ли назначили да съди хората такъв един човек от съмнително семейство? Дума да не става! За съдебни заседатели избират само най-честни хора!
— Остана петият етаж! — подхвърли Бебо.
— Там, нали ви казах, има само един апартамент.
В него живее чичо Трифон, работник е, най-добрият специалист по боядисване на прежди…За него дума не може да става, квартирата му я дадоха с министерска заповед…
В стаята настана смутено, напрегнато мълчание.
— Какво излезе от цялата работа? — обади се най-сетне Бебо. — В кооперацията значи няма съмнителни хора?
— Излиза, че няма! — сама смутена и забъркана измърмори Живка.
— А това не е вярно! — каза сърдито Бебо. — Онзи човек внесе тук позивите и ги остави, излезе без тях… Кому ги е оставил?… Значи някоя от твоите божи кравички е таен фашист.
— Не може да бъде! каза Живка, но гласът и тоя път не беше съвсем сигурен. — Кажи ми кой!
Всички са едни такива… сериозни и добри хора! Та кой от тях?
— Знам ли? Може да е професорът… Уж мил, любезен, пък
държи в пазвата нож!— Глупости! — възмути се Живка. — Казвам ви, не е той!… Това е истински добър човек.
Пешо, който до тоя момент мълчеше замислен, с леко пребледняло лице, най-после повдигна глава.
— Не се препирайте! каза той с малко глух глас. Аз знам къде Тороманов е отнесъл чантата!
Другите го погледнаха смаяни.
— Знаеш? — възкликна Бебо. Как може да знаеш!
— Ето знам! — каза с твърд глас Пешо. Той е оставил чантата в инженера Дончев!
Живка разочарована го погледна.
— Ама нали ви казах, че, там сега не живее никой! Хората ги няма в София!
— Какво значение има това! възрази пее така глухо Пешо и всички забелязаха как очите му трескаво горяха. — Хората наистина ги няма, но са му оставили ключа! Разбирате ли, Тороманов има чужд ключ от чужд апартамент!…
Бебо и Юлия сякаш онемяха, втрещени от внезапното откритие. Чудната тайна, която от толкова време ги занимаваше — тайната на хвърления от прозореца ключ, сега внезапно блясваше пред очите им ослепително ярка! Ето чия врата отваря, ето защо е бил той нужен! Тайнственото поведение на Тороманов във връзка с ключа изведнъж ставаше ясно и лесно обяснимо! Но не се ли лъжеше Пешо? Не беше ли това някакво чудно съвпадение? Единствена Живка, която не знаеше историята на хвърления ключ, гледаше със съмнение чудните си гости.
— Не ми се вижда много вярна тая работа! — каза тя смутено. За какво ще оставят позиви в празен апартамент? Какъв смисъл има в тая работа?
— А откъде знаеш, че апартаментът е празен? запита Пешо. — Там може да чака друг човек, който също има ключ… И може да не е само един, може да са няколко! Именно на тях той е оставил продуктите!
— Какви продукти? — вдигна вежди Живка нали бяха позиви?
Но Пешо не се смути. — Тъй де! — поклати той глава. — Позивите бяха на дъното, отгоре бяха замаскирани с разни продукти!
— Тогава защо не си занесе обратно продуктите? — настояваше Живка. — Защо и тях е оставил там? Нали са само за маскировка?
— Излиза, че не са за маскировка! — каза неохотно Пешо.
— Навярно в апартамента на инженер Дончев се крият някакви опасни хора и Тороманов ги продоволствува с храна…
За миг в стаята настана ледено мълчание. Самата мисъл, че над главите им може би се крият опасни бандити, ги накара да настръхнат. Сега вече всичко в необикновеното поведение на Тороманов — купуване на книги и продукти, тайнствени изчезвания и пр. им се виждаше лесно обяснимо. Но за какво тогава той е ходил и при зъболекаря? Пръв Бебо зададе тоя въпрос.
— Навярно, за да скрие следите си — отвърна замислено Пешо.
— Ако утре го запитат някъде, да речем в съда, какво си търсил в тая кооперация, той ще отговори: „Ходих там на зъболекар!“…
— Хитро измислено! — каза Бебо. Пешо погледна внимателно Живка.
— Не си ли забелязала прозорците на инженера да светят? — попита той.
Живка поклати глава.
— Не съм обърнала внимание… Във всеки случай прозорците на апартамента са облепени целите в стари вестници, както правят всички хора, когато заминават за дълго време на курорт…