Следите остават

Щом зъболекарят се наведе с инструмента над устата на Тороманов, Бебо внимателно разгледа голямата пазарска чанта. По всичко изглеждаше, че тя е претъпкана с хранителни продукти — подаваха се край—чета на луканки, дъхаше на пресен кашкавал, съблазняваха със златистата си кора няколко големи бели хляба. Бебо, който не беше ял нищо от обед, мълчаливо преглътна. А дали нямаше и няколко романа? Не, не се виждаха никакви книги! Внезапно Тороманов се размърда на мястото си и Бебо предпазливо се дръпна назад.

Докато зъболекарят работеше, не си размениха почти никаква дума. Най-после зъбът бе пломбиран и Тороманов облекчено се повдигна на мястото си.

— Свършихте ли? — попита той малко нетърпеливо.

— С това свърших… А моста?

— Не, не сега! — поклати едрата си глава Тороманов. — Бързам, имам работа.

— Няма да трае дълго — каза зъболекарят. — Поне да подготвим работата.

— Не, не… Няма смисъл сега!… Пък и заминавам тия дни, когато се върна — тогава!

— Както искате! — любезно се усмихна зъболекарят. — Но най-добре е, като се почне една работа, да се свърши докрай.

Тороманов стана, извади от джоба си пачка дребни банкноти и плати. След това той затегна колана из панталона си, който бе временно разпуснал, и бавно се упъти към чакалнята. Бебо наведе нос над списанието, което бе взел в ръце, но въпреки това внимателно следеше всичко. Тороманов взе чантата с продуктите, измърмори разсеяно „довиждане“ и все така бавно напусна чакалнята. Бебо отлично видя как вратата се затвори зад гърба му и меко тракна автоматичната ключалка.

Един момент Бебо остана неподвижен и смаян на мястото си. Това, което така внезапно се беше случило, никак не отговаряше на техните предварителни предположения. Всички смятаха, че Тороманов носи пълните чанти с книги и продукти на зъболекаря, че тук, в неговия кабинет, се крият разгадките на всички тайни, а излизаше, че горчиво са се лъгали. Тороманов изнесе чантата с продуктите и кой знае накъде щеше да отиде, кой знае по какви други нови тайни пътища щеше да ги отведе. Обзе го горчиво разочарование, гняв, огорчение — до такава степен, че той дори забрави къде се намира.

— Хайде, момко — чу се отвътре гласът на зъболекаря.

По дяволите тоя зъболекар! Сега, след всички други беди и нещастия, той трябваше да изтърпи и жестоките му мъчения. Бебо стана като осъден от мястото си и безропотно приближи до никелирания стол.

— Да седна ли? — попита той с угаснал глас.

— Ами как? — усмихна се зъболекарят. — Прав, то се знае, не може!

Бебо седна като на електрически стол и отправи умоляващ поглед към зъболекаря.

— Ама, моля ви се, господин докторе, направете тъй, че никак да не боли!

— Леле, божке, какъв юнак! Разбира се, че няма да боли! Стига, естествено, да стоиш мирен и да не мърдаш!

Наистина не болеше. След прегледа се оказа, че има два развалени зъба, но зъболекарят започна само единия. Той работеше ловко, предпазливо, от време на време хитро намигаше на малкия си пациент.

— Е, болеше ли? — Запита зъболекарят, когато привърши работа.

Бебо въодушевен стана от стола. Той бе забравил за Тороманов, бе забравил тревожните си мисли — бе изпълнен целият с радостното чувство на спасението от мъките.

— Утре пак ще дойда! — великодушно обеща той и просто изхвръкна от кабинета.

Докато слизаше по стълбите, веселото му свирукане огласяваше всички етажи, той леко прескачаше стъпалата със спортните си гуменки. Изведнъж на последния завой на стълбите Бебо спря. Стори му се, че за миг нечий бял гръб се мярна на входната врата и изчезна по обляната от слънце улица. Тоя гръб той би познал дори насън. Краткият миг, за който го зърна, му беше достатъчен, за да разбере, че това е Тороманов. Едно само Бебо не можеше да си обясни — къде ce е губил Тороманов през тия десетина минути, през кои ги зъболекарят работеше зъба му. Но сега нямаше време за мислене. Бебо бързо изскочи на улицата — тъкмо в момента, когато Тороманов вече завиваше по пресечката. На отсрещния тротоар вървеше осторожно Коста, пъхнал с привидно нехайство ръцете си в джобовете.

— Няма да ни убегне! — с облекчение въздъхна Бебо.

Той знаеше, че малко по-далече, до черквата, две момчета играят със завидно увлечение на топчета. Но това само така изглеждаше. Това бяха момчетата, които само чакат да се зададе Тороманов, за да поемат от Коста по-нататъшното му преследване.

Бебо се озърна и забеляза Пешо, който сърдито го гледаше. По-настрана стоеше Юлия, и нещо оживено се разправяше с Живка. Пешо приближи намръщен.

На сърдитото му лице като че ли имаше нещо от гнева на възрастните хора.

— Какво си се залепил за него! — със сдържан яд Каза той. — Нали бяхме решили, че ще останеш при зъболекаря, А ти… тичаш — да не би да изпуснеш нещо!

В първия момент Бебо се обърка от сърдитото лице на другаря си и несправедливото му обвинение.

— Пешо, чакай да ти обясня…

— Какво ще ми обясняваш, всичко е ясно!

— Но аз наистина останах при зъболекаря… и стоях около десет минути след него. Честна пионерска, ето гледай. — и той показа дупката на зъба си.

Пешо с недоверие погледна зъба му:

— Да не искаш да кажеш, че Тороманов десет минути се е смъквал по стълбите?

— Не знам къде е бил, аз го настигнах на входа.

— Зелен си още, братко! — отново се ядоса Пешо. — Ловко са те измамили! Докато ти си стоял с отворена уста на стола, зъболекарят го е превел в друга стая, уредили са си работата и малко преди да си излезеш, го е изпратил до вратата на апартамента.

Тук вече и Бебо се ядоса:

— Ако много бързаш да ругаеш, нищо няма да ти кажа! Само това да знаеш — зъболекарят е почтен човек…

— Ха, и таз хубава! — удиви се Пешо. — Щом като почтените хора дружат с тъмни личности и складирват в домовете си купища продукти, тогава какви ли пък ще са непочтените!

— Ако ме беше изслушал, щеше всичко да разбереш! Аз не изпуснах от очи Тороманов, докато не излезе от вратата на апартамента. Сигурен съм, че зъболекарят смята Тороманов за най-обикновен пациент.

— — А тогава защо прибира продуктите?

— Там е работата, че той… — тук Бебо се поспря, за да бъде ефектът по-голям — той не носи продуктите на зъболекаря!

— Сигурен ли си? — смаяно възкликна Пешо.

— А как не! — с гордост каза Бебо. — Аз надникнах в чантата му, всички продукти бяха вътре… След малко той взе чантата и я изнесе пред очите ми, както си беше натъпкана!

— Къде я изнесе?

— Как къде? Изнесе я навън, автоматичната ключалка щракна зад гърба му!

Лицето на Пешо доби съвсем смутено и забъркано изражение.

— Това не може да бъде! — каза той и в гласа му за пръв път, откакто бе почнала тая история, трепнаха нотки на безпомощност.