Соломоново решение

Когато си седнах, придружен от бурни ръкопляскания, Карол не се наведе да ме поздрави. Избягвах нейната близост до момента, в който всички станахме, за да изпратим младоженците навън. Боб и Фиона ни помахаха за сбогом и влязоха в дългата бяла лимузина, която щеше да ги отведе до „Хийтроу“. Там щяха да се качат на самолет за Акапулко и да прекарат три седмици меден месец. Нито транспортното средство, с което щяха да стигнат до „Хийтроу“, нито мястото, където щяха да прекарат медения си месец, бе избор на Боб. Нещо, което не споделих с Карол, защото тя щеше да ме обвини, че съм злонамерен, и щеше да е права.

Не мога да твърдя, че виждах често Фиона през първата година на брака им, макар че Боб ми се обаждаше от време на време, но само от кабинета си на Харли Стрийт. Успявахме дори да се видим понякога и за обяд, но така и не намерихме време за партия скуош някоя вечер.

По време на обедите ни той не пропускаше да спомене за добродетелите на забележителната си съпруга, сякаш предусещаше отношението ми към Фиона. Истината е, че никога не му казах какви са истинските ми чувства към нея. Предполагам обаче, че това бе и една от причините ние с Карол никога да не бъдем поканени на вечеря у тях, а когато ние ги канехме у дома, Боб все намираше някакво неубедително извинение — че е на визита при пациент или че ще бъде извън града.

Промяната настъпи някак незабележимо. Обедите ни взеха да стават все по-чести, успяхме да вмъкнем в програмите си и игра на скуош веднъж седмично и, което е по-важно, все по-рядко ставаше дума за Фиона.

Скоро след смъртта на лелята на Боб, госпожица Мюриъл Пембълтън, промените започнаха да стават по-осезаеми. За да бъда честен докрай, трябва да призная, че дори не знаех, че Боб има леля, още по-малко, че е единствена наследничка на „Пембълтън Електроникс“.

„Таймс“ разкри, че госпожица Пембълтън е оставила наследство от седем милиона лири в акции и недвижими имоти, както и значителна колекция от произведения на изкуството. С няколко малки изключения — дарения на благотворителни организации — тя бе завещала всичко на своя племенник. Бог да го благослови, защото наследството не го промени ни най-малко, което не може да се каже за Фиона.

Обадих се на Боб, за да го поздравя за късмета, но гласът му ми се видя доста съкрушен. Попита дали не можем да се видим, за да обядваме, тъй като искал да се посъветва с мен по много личен проблем.

Срещнахме се след няколко часа в кръчма за гастрономи недалеч от Девъншър Плейс. Боб не каза нищо съществено до момента, в който келнерът не взе поръчката ни, но щом сервираха първото блюдо, Фиона се превърна в най-важната тема. Същата сутрин бе получил писмо от адвокатската фирма „Абът Кромби & Ко“, от което ставало ясно, че съпругата му е подала молба за развод.

— Не може да й се отрече, че е избрала подходящ момент — изтърсих аз нетактично.

— А аз дори не го забелязах.

— Не си забелязал ли? — повторих. — Какво да си забелязал?

— Колко се промени поведението й, след като се запозна с леля ми. Всъщност още същата вечер буквално ми свали панталоните.

Напомних на Боб думите на Уди Алън по този въпрос. Той бе писал някъде, че Господ е дал на мъжа мозък и пенис, но го е дарил с твърде малко кръв, за да ги свърже. Боб се засмя за първи път в този ден, но само след миг отново потъна в мрачно мълчание.

— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попитах.

— Да ми кажеш името на някой много добър адвокат, специалист по бракоразводни дела — въздъхна Боб. — Казаха ми, че госпожа Абът имала репутацията на човек, който е в състояние да изцеди и последната капка кръв от противниците на своите клиенти, особено след последните промени в закона, които облагодетелстват съпругите.

— В момента не се сещам — отговорих аз. — Шестнайсет години съм женен, и то успешно, и едва ли съм човекът, който може да ти бъде от помощ. Защо не попиташ Питър Мичъл? Четири пъти се жени и развежда, би трябвало да е наясно кои са добрите адвокати.

— Рано тази сутрин му се обадих — призна Боб. — Винаги досега го представлявала госпожа Абът. Имал нещо като постоянен договор с нея.

През следващите няколко седмици двамата с Боб редовно се срещахме за скуош и за първи път аз започнах да го побеждавам. След това вечеряше с мен и Карол. И тримата се стараехме да избягваме темата за Фиона. Въпреки това от устата му успя да се изплъзне, че тя отказала да напусне сцената с достойнство, дори след като той й предложил да си разделят наследството на леля Мюриъл.

Минаваха седмици, после месеци, Боб видимо започна да слабее, а доскоро русите му къдрици вече бяха посребрени. От друга страна, Фиона, подобно на чистокръвен състезателен кон, след преодоляването на всяко препятствие набираше все повече скорост и сили. Тя очевидно бе добра в тактиката и разбираше играта. Не бива да се забравя, че имаше опит от вече три завоювани победи и очевидно с нетърпение очакваше да запише и четвърта.

Мина близо година, докато Фиона най-сетне се съгласи на споразумение. Цялото имущество на Боб щеше да се раздели поравно между тях, като той щеше да заплати и съдебните разходи. Определиха дата за формалното подписване в кабинета на съдията. Приех да бъда свидетел и да дам на Боб, както се изрази Карол, така необходимата му морална подкрепа. Фиона плачеше сърцераздирателно много преди госпожа Абът да започне да чете условията и да изтъкне, че с клиентката й са се държали жестоко и Боб е причина за нервния й срив. Истината е, че никога преди не бях виждал Фиона да пролива сълзи, но си личеше, че се преструва. Дори госпожа Абът започна да се дразни.

Хари Декстър, когото Боб бе избрал за свой адвокат, го предупреди, че ако не се съгласи, може да се стигне до продължителна и скъпа правна процедура. Декстър добави също така, че съдиите обикновено окуражават ответниците да плащат съдебните разходи на завелата иска страна. Боб сви само рамене, дори не си направи труда да отговори.

Щом двете страни признаха, че извънсъдебно споразумение няма да може да се постигне, беше определен ден за изслушване при съдията.

Господин Декстър беше твърдо решен да се сражава с абсурдните искания на Фиона, стига Боб да следва точно неговите указания. С всяко следващо искане от отсрещната страна Боб все повече омекваше, докато накрая като пребит от бой боксьор бе готов да хвърли хавлията в центъра на ринга в знак, че се предава. Колкото повече приближаваше денят на изслушването, толкова по-потиснат ставаше, и дори подхвърли веднъж:

— Защо не й дам всичко, така ще е напълно доволна.

Двамата с Карол се опитвахме да повдигнем духа му, но със съмнителен резултат. Декстър се тревожеше, че клиентът му може да откаже и да присъства.