Соломоново решение

— Значи добре се справяте — подхвърлих с надеждата да науча нещо повече.

— Очевидно не четете финансовата информация във вестниците.

— Чета вестници като японците, отзад напред. И какво съм пропуснал?

— Пуснахме акции миналата година — изчурулика Кели. — Мама е шеф на фирмата, аз се занимавам със счетоводството, а Сам отговаря за шофьорите.

— Доколкото си спомням, май имахте девет камиона.

— Сега вече са четирийсет и един — уточни Сали, — а оборотът ни за миналата година достигна близо пет милиона.

— И Дъг не играе никаква роля, така ли?

— Дъг играе голф, така че не се налага да пътува през Дувър — отговори Сам, — нито пък през Нюхейвън. — Тя помаха, забелязвайки, че мъжът й се появява на вратата и търси с поглед семейството си.

Той махна в отговор и с бавни стъпки се насочи към нашата група.

— От време на време му позволяваме да ни откара вкъщи — шепнешком ми довери Сам и се ухили.

Стиснах ръката на стария ми познат и щом Сали и момичетата изпиха чашите си, ги изпратих до колата, което ми даде възможност да разменя две-три думи насаме с Дъг.

— Много се радвам, че „Хаслет Холидж“ се развива добре — подхванах пръв аз.

— Въпрос на опит — отвърна той. — Не забравяй, че съм ги научил на всичко, което знаят.

— Кели сподели с мен, че фирмата е вече на борсата.

— Това е част от дългосрочните ми планове — уточни Дъг, докато жена му се качваше на задната седалка. — Той ме изгледа замислено. — Много хора душат наоколо, Джеф, така че да не се изненадаш от някои неочаквани обрати в близкото бъдеще. — Вече зад волана, той се обърна и додаде: — Имаш все още шанс да направиш малко пари, докато акциите са на тази цена. Ясно ли ти е к’во искам да кажа?

Благотворителността започва у дома

Хенри Престън, Хари за своите приятели, а те не бяха кой знае колко много, не беше от хората, на които има опасност да налетиш в кварталната кръчма, да срещнеш на футболен мач или да поканиш у дома на барбекю. Честно казано, ако имаше клуб на самотниците, Хенри несъмнено щеше бъде негов председател, макар и неохотно.

В училище имаше отличен само по математика и майка му, единственият човек, който го обожаваше, беше решила да го насочи към някаква престижна професия. Баща му беше пощенски раздавач. С отличен по математика изборът не беше кой знае колко голям: банково дело или счетоводство. Майката избра счетоводството.

Хенри беше изпратен да се обучава в „Пиърсън, Клътърбък & Рейнолдс“ и когато го назначиха на работа във фирмата, той започна да си мечтае да дойде ден, в който в горната част на листовете, които раздаваха на служителите и клиентите, за да си водят записки, да се появи надпис: „Пиърсън, Клътърбък, Рейнолдс & Престън“. Ала годините минаваха, все по-млади и по-млади мъже виждаха имената си изписани на рекламните материали на фирмата и постепенно мечтата му угасна.

Някои хора, като си дадат сметка, че възможностите им са ограничени в дадено направление, намират утеха в друго — секс, наркотици или хаотичен социален живот. Много е трудно да водиш хаотичен социален живот самичък. Наркотици? Хенри дори не пушеше. Позволяваше си от време на време по чаша джин с тоник, и то само в събота. Колкото до секса, беше убеден, че не е хомосексуалист, но успехите му с представителките на другия пол граничеха с нула, както обичаха да казват някои от колегите му. Хенри нямаше дори хоби.

Идва момент в живота на всеки човек, когато си дава сметка, че максимата: „Ще живея вечно“ е заблуда. Хенри някак много бързо мина през средната възраст и изведнъж започнаха да го спохождат мисли за ранно пенсиониране. Когато господин Пиърсън, старшият партньор, обяви, че се пенсионира, в негова чест бе организирано прощално тържество в малка зала на петзвезден хотел. След дълга и успешна кариера господин Пиърсън заяви на колегите си, че смята да се оттегли в малка къща в Костуолдс, за да се грижи за розите си и да се постарае да сведе до минимум неуспешните си удари в голфа. Последваха смях и аплодисменти. Единственото, което Хенри си спомняше от прекарването, бяха думите на Аткинс, последният назначен във фирмата, който на раздяла му беше казал:

— Предполагам, няма да е далеч денят, приятелю, в който ще организираме такова тържество и в твоя чест.

Докато крачеше към автобусната спирка, Хенри размишляваше над думите на младия си колега. Беше навършил петдесет и четири и значи само след шест години, освен ако не го направят партньор, което би значило да остане до шейсет и пет, него също щяха да го изпращат. Истината е, че Хенри отдавна се бе простил с мисълта да стане партньор и бе сигурен, че тържеството за него едва ли щеше да се проведе в петзвезден хотел. Положително нямаше да се оттегли във вила в Костуолдс, за да се грижи за рози, а неуспехите му бяха прекалено много, за да мисли и за тези при голфа.

Даваше си сметка, че в очите на колегите си е човек, на когото може да се разчита, че е компетентен и педантичен в работата си, което още повече допринасяше за усещането му за провал. Най-голямата похвала, която беше получавал, бе: „На Хенри винаги може да се опреш. С него си в безопасност.“

Всичко това се промени в деня, в който срещна Анджела.

Фирмата на Анджела Форстър „Ивентс Ънлимитид“ не беше твърде голяма, за да се възложи на някой от партньорите, нито бе достатъчно дребна, за да я поеме един от стажантите, ето как папката с документите й се озова на бюрото на Хенри. Той прегледа внимателно съдържанието.

Госпожа Форстър бе единствен собственик на малък бизнес, специализиран в организацията на мероприятия — от годишната вечеря на местното сдружение на консерваторите до регионалния бал на ловците. Анджела беше роден организатор и след като съпругът й я напусна заради по-млада жена — щом един съпруг напуска жена си заради друга, това е къс разказ, а когато жената напусне съпруга си за по-млад мъж — това е истински роман (извинете, отплеснах се), — тя реши, че няма да стои вкъщи и да тъне в самосъжаление, а ще последва съвета на Всевишния в притчата за талантите и ще се отдаде на призванието си, което освен всичко друго, можеше да й донесе и допълнителен приход. Проблемът бе в това, че дейността й се оказа по-успешна, отколкото беше предполагала, и в резултат се наложи да се срещне с Хенри.

Преди да финализира сметките на госпожа Форстър, той прегледа с нея всичко колона по колона и й посочи кои разходи може да приспадне от данъците си, като например обслужването на колата, пътните разноски, включително и разходите за дрехи. Изтъкна факта, че трябва да е подходящо облечена при изпълнение на функциите си. Така успя да намали годишния й данък с неколкостотин лири. За него бе въпрос на професионална чест, напускайки кабинета му, клиентите да си отиват малко по-богати. Дори сумата, която плащаха на неговата компания, можеше да се приспадне от данъка.

Винаги завършваше срещата си с клиент с думите:

— Мога да ви уверя, че сега счетоводството ви е в идеален ред и данъчните никога няма да ви създават неприятности. — Хенри добре знаеше, че при него идваха хора, към които данъчните не изпитват голям интерес, да не говорим за неприятности. Изпращаше ги до вратата и на прощаване казваше: — Ще се видим следващата година.

Когато отвори вратата пред госпожа Форстър, тя му се усмихна и попита:

— Защо не дойдете на някое от моите партита, господин Престън? Така ще разберете с какво точно се занимавам.