Сонети

а тях измъчвай само в твоя плен.

21

Не слагам ярки багри в моя стих.

Не съм като поетите, които

сравняват всичко с небосвода тих

и всекиго възнасят до звездите.

Те нека кичат своите стихове

със рими за звездите и луната,

за пролетните нежни цветове

и скритите съкровища в земята.

Но моят стих ще бъде по-правдив,

не лъже той, повярвай на поета:

ти като всеки смъртен си красив,

а не като звездите на небето.

И нека други пеят с пълен глас.

Не те лаская, не търгувам аз.

22

На огледалото не вярвам аз.

Чертите ми не са се състарили.

Не може да удари моя час,

преди и ти да остарееш, мили.

Защото в твойто хубаво лице

сърдечната ми радост се оглежда.

Живееш в мен, аз в твоето сърце,

от теб по-стар как мога да изглеждам?

Затуй не остарявай всеки ден!

Сърцето ми е в тебе. Предпазливо

носи го, както нося твойто в мен

и като майка пазя боязливо.

Да предположим — моето ще спре.

Нима и твойто няма да умре?

23

Като артист, обзет от силен смут,

чиято памет е изневерила,

и като някой свирепеещ луд,

изнемощяващ в пристъпи на сила,

така мълча и аз и тъй съм тих,

защото стигнах до такава крайност,

че себе си аз сам изнемощих

със силата на свойта всеотдайност.

Но моят стих звучи със моя зов

и с моя глас безмълвната ми книга

ламти отплата, моли за любов

и от езика повече постига.

Чуй обичта ми ти и се учи

да слушаш моя тъжен глас с очи.

24

Художник стана моя взор и вред

рисува в мене скицата ти жива.

Телото ми е рамка на портрет

и най-доброто в мен е в перспектива.

През майстора виж майсторски дела.

Лицето си открий пресътворено

в ателието с кръглите стъкла.

То с твоите очи е застъклено.

Но как са близки нашите очи!

Рисуват мойте твоя лик и ето,

през твоите грейват слънчеви лъчи,

нахлуват и блестят в ателието.

Очите виждат твоето лице,

но не и твойто любещо сърце.

25

Роден щастливо под добра звезда,

надменният се хвали с род и знатство.

За мене бедността не е беда.

Аз също имам своето богатство.

Разтваря фаворита в нечий двор

листата си и пищно разцъфтява.

Но гасне нечий благосклонен взор

и гасне с него цялата му слава.

Прославеният воин, веднъж разбит,

макар след сто спечелени сражения,

от фаворита не е по-честит:

съдбата му е мрак и унижения.

Но по-щастлив съм аз — несъкрушим,

със титлите „обичан“, „мил“, „любим“.

26

До моя крал. Един смирен слуга.

Покорен роб на твойто обаяние

изказвам свойта преданост сега

с това си просто, искрено послание.

О, няма много пищни думи там,

но може би ти голия им смисъл

без много труд ще облечеш и сам

във образи от твойта жива мисъл.

А може би над моя път суров

една звезда ще блесне и тогава

тя моята окъсана любов

ще облече във блясък и във слава.

Тогава с нея ще се хваля аз.

Но тя ще бъде тайна до тогаз.

27

Измъчен да блуждая, търся сън

в блажената прегръдка на леглото.

Но легна ли, отново литвам вън

в мечтите си по пътя на телото.

Мечтите ми навън политат пак,

към теб усърдно стотен път прииждат.

А моите очи покрива мрак,

какъвто само слепият е виждал.

И в мрака щом ликът ти заблести,

пред моя взор, лишен съвсем от зрение,

нощта изглежда приказна, а ти

си светло сякаш някое видение.

Тъй вечно в път се скитам, друже мой,

и ден, и нощ без отдих, без покой.

28

Но как, лишен от всякакъв покой,

да превъзмогна тази моя слабост?

Нощта не носи мир, денят и той

като нощта не ми донася радост.

Денят и мракът сключват враг и враг —

в свещен съюз невидими десници.

И аз, преследван от зори до мрак,

тъжа в нощта с измъчени зеници.

Денят да трогне, всеки миг твърди

устата ми, че ти си изгрев ясен.

Нощта лаская с нейните звезди.

Те имат, казвам, твоя взор прекрасен.

Но все по-блед е следващият ден

и все по-черен този мрак над мен.

29

Когато в спор със мрачната съдба

си спомня моя минал в скръб живот

и пращам пак молба подир молба

към глухия бездушен небосвод

и хулейки отново своя дял,

да се сменя веднага съм готов

със друг, в стиха по-бърже преуспял,

богат с мечти, поезия, любов —

тогава, спомнил твоето лице,

о, как проклинам тази слабост в мен.

И чучулига — моето сърце

посреща с химни идващия ден.

Със спомена за твоя властен чар

съм по-богат от всеки земен дар.

30

Когато паметта ми призове

на съд из мрака спомена неволен

и губя пак щастливи часове,

от старата си скръб отново болен,

аз, който плач не зная, съм готов

да плача с глас за мъртвите в земята

и пак тъжа над минала любов

и над лица, изтлели в тъмнината.

И вътре в мен един сподавен глас

изрежда мойте загуби смутено.

И пак заплащам твърде скъпо аз

това, което вече е платено.

Но мисълта за тебе, друже мой,

ми връща пак отнетия покой.

<