Сонети

когато с мен се тътреше едва.

Но би било бездруго вече грях,

ако така се влачи и насам.

Да литне като вихър в пот и прах,

ще мисля пак: „О, той върви едвам!“

Желание! Не те догонва кон.

Ти цялото си само страст и жар.

Летиш със тропот, цвилене и стон

и казваш тъй на куцащата твар:

„Аз, мила моя, литвам на крила,

а ти след мен с товара си ела.“

52

Аз бих те съзерцавал с часове

както скъперник свойто наслаждение.

Но радостта е тънко острие,

което губи при употребление.

И празниците с техния захлас,

тъй радостни, тържествени и дивни,

затуй са редки като скъп елмаз

във нечии огърлици и гривни.

О, нека да те пази под капак

като скъперник бързащото време.

Но как се радвам аз, когато пак

от тебе то преградата си снеме.

Чрез теб познах и скритото страдание,

и пълното със трепет обладание.

53

Не зная от какво си сътворен.

Едничка сянка имат всички живи.

От милиони ти си придружен

подобия и сенки причудливи.

Адониса вземи за образец.

Като отливка с тебе той съвпада.

На древността Елена бе венец,

но ти ни връщаш чара на Елада.

Април и лете зрелите жита

са твоя лик душевен и телесен.

На ранна пролет имаш нежността

и щедростта на плодовита есен.

Зовеме всяка прелест с твойто име,

но верността с какво да я сравниме?

54

Но истината, тя е благодат!

Тя по-прекрасна прави красотата.

Което радва в розовия цвят,

е не самият цвят, а аромата.

И нека храста с болните листа

да бъде с тоя кървав цвят и с този

уханен дъх и с тази красота,

която имат истинските рози.

Но той на вид изглежда само чист,

а вехне със отровено дихание.

Не тъй умира розовият лист:

смъртта на листа е благоухание.

Когато ти напуснеш този свят,

в стиха ми ще ухае твоя цвят.

55

И този мрамор, въплотил царе,

и той преди сплавта на стиховете

и твоя траен спомен ще умре,

потънал цял в сметта на вековете.

Войни ще смажат крехката творба,

метеж пиедестала ще разбие.

Но времето нетленната резба

на песните ни няма да изтрие.

И ти не ще изчезнеш със смъртта

и в мрака на враждебното забвение.

Ще бъдеш жив, износвайки света,

с последното човешко поколение.

До второто пришествие живей

във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в своите помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб, макар и час.

Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да броя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за твоите престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

Създаден съм за туй: да те очаквам.

И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ сложно съвършенен.

Пред тях ли сме или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

Но знам, че с по-тържествени слова

са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

Но в моя стих ще грееш все така,

напук на тази жънеща ръка.

61

Но ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания