Сърцето на Луцифер

Сингълтън стоеше и гледаше. След няколко минути вдигна поглед към Хейуърд.

— Няма ли как да са фалшифицирани? Не би ли могъл убиецът да събуе обувките на жертвата, да направи с тях няколко отпечатъка и после да ги върне отново на краката му?

— И аз мислих над това. Но момчетата от криминологията казаха, че е невъзможно. Че не могат да се фалшифицират отпечатъци като тези. Освен това начинът, по който е счупен прозореца, подкрепя тезата, че някой е скочил през него, а не че е бил блъснат.

— Господи! — Сингълтън пристъпи напред. Разбитият прозорец изглеждаше като свирепо око, което се взира в манхатънската нощ. — Представете си как Дюшам седи там със завързани зад гърба ръце и примка на шията. Какво трябва да е онова, което убиецът му е казал, че да го предизвика да скочи със засилка през собствения си прозорец?

Той отново се обърна с гръб.

— Освен ако не е било доброволно. Едно подпомогнато самоубийство. Все пак няма следи от борба, нали?

— Никакви. Но в такъв случай как да си обясним разбитата ключалка, ръкавиците, които престъпникът е носел, това, че е нападнал Дюшам, преди да го овърже? Следите от стъпки по бюрото не говорят за колебанието, което обикновено е характерно за опитите за самоубийство. Освен това проведохме предварителни разпити на съседите на Дюшам, на някои негови приятели, на няколко клиенти. Всички казаха, че е бил най-добрият и внимателен човек, когото са познавали. Винаги е бил усмихнат, винаги е намирал добра дума. Личният му лекар също подкрепи тези данни. Не е имал психологически проблеми. Неженен е, но няма основание да се предполага, че скоро е приключил връзка. Финансово стабилен. Доста пари е спечелил от картините си. — Хейуърд вдигна рамене. — Не знаем за никакви стресови фактори.

— Някой от съседите да е забелязал нещо?

— Никой. Взехме видеолентите от охраната на сградата. В момента ги преглеждат.

Сингълтън стисна устни и кимна. След това, с ръце зад гърба, бавно тръгна из стаята, като внимателно оглеждаше следите от пудра за пръстови отпечатъци, етикетите и маркерите на местата с доказателства. Най-накрая спря до сандъчето. Хейуърд застана до него и заедно се взряха в дългото тежко въже в запечатания плик. Беше направено от много необичаен материал. По-скоро лъскав, отколкото груб, а и цветът беше също така странен — тъмнолилав, на границата с черното, цвят на патладжан. Клупът представляваше обичайните тринайсет примки, но това бяха най-странните примки, които Хейуърд бе виждала. Причудливи и сложни като възлести змии. В друг, по-малък плик, стоеше връвта, използвана за завързването на китките на Дюшам. Хейуърд бе инструктирала работниците да прережат връвта, но не и възела, който бе почти толкова екзотичен и спираловиден, както клупът.

— Виж ти! — подсвирна Сингълтън. — Големи идиотски възли.

— Не съм съвсем сигурна, че идиотски е точната дума — отвърна Хейуърд. — Ще поискам от специалистите да ги потърсят в базата данни на ФБР за видовете възли. — Тя се поколеба. — Има нещо необичайно. Въжето, от което жертвата е висяла, е било резнато по средата с остър нож, или може би — бръснач.

— Искате да кажете… — Сингълтън млъкна.

— Точно така Въжето е трябвало да се скъса по този начин.

Те се взираха още минута в странните въжени спирали, потръпвайки под ярката бяла светлина.

Отзад полицайката, която отговаряше за доказателствения материал, прочисти гърлото си:

— Извинете ме, капитане — обади се тя. — Мога ли вече да го взема?

— Разбира се. — Хейуърд отстъпи назад. Жената внимателно сложи пликовете в сандъчето, затвори го и го изкара на една количка.

Сингълтън я проследи с поглед.

— Взето ли е нещо? Ценности, пари, картини?

— Нищо. Дюшам е държал триста долара в портфейла си и няколко наистина ценни старинни бижута върху скрина. Да не говорим за ателието, пълно със скъпи картини. Нищо не е пипнато.

Сингълтън спря очи върху нея.

— А това чувство за дискомфорт, за което споменахте?

Тя се обърна да го погледне.

— Не мога наистина да кажа какво точно е. От една страна, цялата сцена на местопрестъплението е твърде чиста и спокойна — почти като по схема. Това определено е едно грижливо изпипано, почти майсторски извършено престъпление. Но няма никакъв смисъл. Защо този тип е ударил Дюшам по главата, а след това е превързал раната? Защо го е вързал и му е надянал примката около врата, принудил го е да скочи от прозореца, но нарочно е отхлабил въжето, така че той да падне и да се пребие, но след кратка борба? Какво толкова може да му е казал, че да го накара сам да полети към смъртта си? И преди всичко: защо ще си дава целия този труд да убива един безобиден художник, който никога не е посегнал дори на муха? Имам чувството, че зад това престъпление се крие дълбок и изтънчен мотив, а ние нямаме и най-отдалечената представа за какво става дума. Вече накарах психолозите да му направят психологически профил. И мога само да се надявам, че ще разберем кое го мотивира. Защото докато не открием мотива, няма да открием и убиеца.

12

За момент Д’Агоста остана неподвижен, в шок и невярващ на ушите си. Гласът бе познат и въпреки това — странен. Той инстинктивно се опита да заговори отново, но облечената в ръкавица ръка запуши още по-здраво устата му.

— Ш-ш-ш-т.

Вратата на асансьора се отвори с леко иззвъняване. Като продължаваше да държи Д’Агоста в здрава хватка, мъжът се измъкна предпазливо в тъмния коридор на подземието и се огледа. След това избута Д’Агоста към мръсното фоайе, превеждайки го през серия тесни проходи с високи тавани от жълти блокчета. Най-сетне той спря пред една одраскана метална врата без табелка и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електрическата станция на сградата: глухото гъргорене на котлите вече бе ясно доловимо. Мъжът се озърна още веднъж, след това спря, за да огледа внимателно една паяжина, която висеше в ъгъла на вратата. Едва тогава извади ключ от джоба си, отключи и въведе Д’Агоста бързо вътре, като затвори вратата и грижливо я заключи.

— Радвам се да те видя, Винсънт.

Д’Агоста не можа да произнесе и звук.

— Най-искрените ми извинения за грубото държание — каза мъжът, докато кръстосваше стаята с меки стъпки и проверяваше прозорците на мазето. — Тук можем да поговорим спокойно.

Д’Агоста продължаваше да се диви на несъответствието между гласа на мъжа — този мелодичен тембър, който не можеше да се сбърка, ленивият южняшки говор — и самия мъж: съвършено непознат в опръсканата с петна униформа на портиер, набит, мургав, с кестенява коса, тъмни очи и кръгло лице. Дори самите му маниери, походката му, бяха непознати.

— Пендъргаст? — произнесе Д’Агоста, най-сетне в състояние да произведе звук.

Мъжът се поклони.

— Самият той, Винсънт.

— Пендъргаст! — И преди да осъзнае какво прави, Д’Агоста стисна силно в прегръдките си агента на ФБР.

Пендъргаст остана неподвижен няколко минути. След това спокойно, но решително се освободи от прегръдката и отстъпи назад.

— Винсънт, не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам отново. Липсваше ми.

Д’Агоста сграбчи ръката му и я раздруса със смесица от изненада, облекчение и радост.

— Мислех, че си мъртъв. Как…?

— Извинявам се за заблуждението. Възнамерявах да остана „мъртъв“ по-дълго. Но обстоятелствата ме накараха да избързам. — Той се обърна с гръб. — Сега, ако нямаш нищо против… — Той се измъкна от портиерското сако, което, както можа да види Д Агоста, бе умело подпълнено около раменете и корема, и го закачи на един гвоздей на вратата.

— Какво се случи с теб? — попита Д’Агоста. — Как се спаси? Обърнах замъка на Фоско с главата надолу да те търся. Къде, по дяволите, си бил? — Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети, че го измъчват хиляди въпроси.

Пендъргаст се усмихна леко на този словесен водопад.

— Ще ти кажа всичко, обещавам. Но първо се настани удобно. Връщам се веднага. — И след тези думи той се обърна и изчезна в някаква стая отзад.

Д’Агоста за първи път огледа обстановката. Намираше се в дневната на малък, мрачен апартамент. Изтърканият диван беше тикнат до стената, а до него се мъдреха две кресла с мръсна дамаска. Върху евтината масичка за кафе бяха натрупани цяла купчина списания от поредицата „Популярна механика“. До стената стоеше очукано бюро, чиято повърхност бе заета от лъскав лаптоп — единствената вещ, внасяща цвят в стаята. Няколко избледнели портрети на деца с тъжни очи, рисувани от Хюмел, висяха по олющените стени. Лавицата беше препълнена с книги, най-вече популярни романи и евтини бестселъри. Д’Агоста с удоволствие откри измежду оръфаните четива и едно негово любимо — „Черен лед III: Завръщане към нос Хорн“. През отворената врата се виждаше малка, но спретната кухня. Мястото до такава степен не приличаше на апартамента му в „Дакота“ или на имението на Ривърсайд Драйв, че повече не можеше.