Сърцето на Луцифер

След още няколко минути се обърна към бюрото си. Разхвърляно и в най-добрите дни, сега бе залято с компютърни разпечатки, кафяви папки, снимки от местопрестъпления, CD-та, факсове и фишове с индексни номера — резултатите от разследванията й на скорошни неразкрити убийства, отговарящи на определени критерии. Листите образуваха неравна купчина. В далечния край на бюрото, по-подредена и много по-малка, стоеше друга купчинка, която съдържаше само три папки. Върху всяка бе залепен етикет с име: Дюшам. Декър. Хамилтън. Всички — познати на Пендъргаст. И сега всички мъртви.

Дюшам и Декър: единият приятел на Пендъргаст, а другият — колега. Дали наистина бе само съвпадение, че двамата бяха убити в рамките на няколко дни?

Пендъргаст бе изчезнал в Италия — при странни и почти невероятни обстоятелства, според Д’Агоста. Нямаше свидетели на смъртта му, нямаше тяло, нито доказателства. Седем седмици по-късно трима от познатите му се оказваха брутално убити един след друг. Тя погледна купчината. От всичко, което знаеше, току виж изскочили и други жертви, чиито връзки с Пендъргаст тя още не бе открила. Макар че и три беше достатъчно обезпокоителна цифра.

Какво ставаше, по дяволите?

Тя седна за момент, почуквайки неспокойно по малката купчина. След това измъкна едната папка, на която пишеше „Хамилтън“, отвори я, пресегна се за телефона и набра далечен номер.

В слушалката се чуха седем, осем, девет иззвънявания. Най-сетне някой вдигна. Тишината отсреща продължи толкова дълго, че Хейуърд си помисли, че връзката е прекъснала. Последва тежко дишане и провлачен сънен глас произнесе:

— Дано да имате достатъчно добра причина.

— Лейтенант Касън? Аз съм капитан Хейуърд от НПУ.

— Не ме интересува, ако ще да сте капитан Кенгуру. Знаете ли кое време е в Ню Орлиънс?

— В Ню Йорк е с един час по-късно, сър. Извинявам се за късното обаждане, но е важно. Трябва да ви задам няколко въпроса за един от вашите случаи.

— По дяволите всичко, толкова ли не може да почака до сутринта?

— Става въпрос за убийството на Хамилтън. Торънс Хамилтън, професорът.

Последва дълга, раздразнена въздишка.

— И какво за него?

— Имате ли някакви заподозрени?

— Не.

— Някакви следи?

— Не.

— Доказателства?

— Съвсем малко.

— Какви по-точно?

— Знаем каква е отровата, която го е убила.

Хейуърд се изправи.

— Кажете ми за нея.

— Гадна е като всички отрови — невротоксин, подобен на веществата, произвеждани от някои паяци. Само че това нещо е синтетично и високо концентрирано. Дизайнерска отрова Доста шашна химиците ни.

Хейуърд подпря телефона под брадичката си и започна да набира по клавиатурата.

— А проявленията?

— Води до мозъчни кръвоизливи, енцефалитичен шок, внезапна деменция, психоза и смърт. Няма да повярвате до какви дълбини на медицинските познания достигнах с този случай. Станало е пред студенти по време на лекция в университета в Луизиана.

— Сигурно е била ужасна сценка.

— Без майтап.

— Как изолирахте отровата?

— Не се наложи. Убиецът вежливо ни е оставил проба. Върху бюрото на Хамилтън.

Хейуърд спря да набира.

— Какво?

— Изглежда е отишъл най-безсрамно във временния кабинет на Хамилтън и я е оставил на бюрото му. Точно докато старият приятел е изнасял последната лекция в живота си. Смесил я е с кафето му половин час по-рано, което означава, че за известно време е бил на мястото. Престъпникът я е оставил да се вижда, сякаш ни изпраща своего рода послание. А може би просто се подиграва на полицията.

— Някакви заподозрени?

— Никакви. Никой не е забелязан да влиза или да излиза от кабинета на Хамилтън онази сутрин.

— Информацията общодостъпна ли е? Имам предвид отровата.

— Че става въпрос за отрова — да. А за това каква е — не.

— Някакви други доказателства? Каквото и да е?

— Знаете как е, криминалистите събират какви ли не боклуци, които трябва да бъдат анализирани, макар че едва ли нещо ще е от полза. С едно възможно изключение: един наскоро паднал човешки косъм с корен, който е достатъчен да ни даде ДНК-то. Не съответства на ДНК-то на Хамилтън или на секретарката му, нито пък на някого, който често посещава кабинета. С доста необичаен цвят — секретарката каза, че не си спомня човек с такъв цвят на косата да е идвал напоследък.

— И какъв е?

— Светлорус. Свръх светлорус.

Хейуърд имаше чувството, че сърцето й ще изскочи.

— Ало? Още ли сте там?

— Тук съм — каза тя. — Може ли да ми изпратите по факса списъка с доказателствата и ДНК-данните?

— Разбира се.

— Първото, което ще направя е да ви звънна в офиса и да ви оставя номера на факса си.

— Няма проблеми.

— И още нещо. Предполагам, че разследвате миналото на Хамилтън, познатите му, ей такива неща.

— Естествено.

— Да сте попадали на името Пендъргаст?

— Не може да се каже, че съм. Това някаква следа ли е?

— Приемете го за каквото искате.

— Добре тогава. Но ми направете една услуга — следващия път ми позвънете през деня. Много по-чаровен съм в будно състояние.

— Достатъчно очарователен бяхте, лейтенант.

— Южняк съм, предполагам, че е генетично.

Хейуърд остави телефона на вилката За известно време, може би десетина минути, тя остана неподвижна, загледана в него. После без да бърза върна папката „Хамилтън“ и взе друга — с етикет „Декър“, вдигна слушалката и започна да набира някакъв телефон.

28

Една сестра — висока, слаба и сбръчкана, облечена в черно и с бели чорапи и обувки, истински образ от „Семейство Адамс“ — провря главата си през махагоновата врата.

— Директорът ще ви приеме сега, господин Джоунс. Смитбак, който чакаше от доста време в дългия коридор на втория етаж на „Ривър Оукс“, скочи толкова бързо, че накара покривчицата, с която бе покрита облегалката на креслото, да излети.

— Благодаря — кимна той, докато я вземаше и връщаше на мястото й.

— Насам. — Тя покани вътре Смитбак и го поведе към един от другите мъждиви, богато украсени и както изглежда — безкрайни коридори.

Беше се оказало изненадващо трудно да се добере до аудиенция с директора. Изглежда „гостите“ често настояваха да се срещнат с д-р Тисандър, обикновено да съобщят, че стените им шепнат на френски или да поискат незабавно да спре да излъчва заповеди в главите им. А фактът, че Смитбак не бе склонен да разкрива по какви причини иска да се срещне с директора, бе направило нещата още по-трудни. Но Смитбак беше настоявал. Последната вечеря с Трокмортън и разходката около имението, която бе последвала — с косите погледи към тътрещите се и сякаш с празни очи восъчни фигури и намръщени изкопаеми, които изпълваха библиотеката и многобройните салони — беше последната капка, която накара търпението му да прелее. Загрижеността на Пендъргаст беше похвална, но той просто се питаше как ще издържи до следващия ден — или следващата нощ — в този зловещ мавзолей.