Сърцето на Луцифер

Вратата не помръдна.

Смитбак я изгледа внимателно и натисна по-силно.

Заключена.

По дяволите! Това беше нещо, което не бе очаквал: врата, която никога не се заключваше през целия ден.

Бръкна в джоба си и потърси ключа за сутерена, надявайки се въпреки всичко, че той все пак би отворил вратата. Не стана.

Озърна се пак, заляха го разчарование и отчаяние. Планът беше толкова добър. Бе така близко до измъкването си оттук. И накарая да му попречи такова нещо…

Той спря. А може би — само може би — все още имаше някакъв шанс.

Върна се отново до стълбището. Взря се нагоре и се ослуша за някакъв звук, но кадифената тишина си оставаше все тъй плътна. С безшумни котешки стъпки се изкачи на втория етаж, притича през площадката и влезе в трапезарията.

Пустото, призрачно помещение изглеждаше гробовно в своето безмълвие. Няколко бледи лунни лъча се процеждаха косо през високите прозорци и обливаха стаята в мистериозно, почти фосфоресцентно осветление. Смитбак тръгна, проправяйки си път между масите, подредени за следващата сутрешна закуска, докато се добра до отсрещния край. Тук една декоративна преграда се спускаше успоредно на стената, скривайки служебните входове и масичките на келнерите. Той се гмурна зад преградата и — вече в много по-плътен мрак — тръгна с предпазливи крачки към целта си: малкия асансьор, предназначен за пренасяне на храната от един на друг етаж, прикрит от метален панел в задната стена.

Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбак хвана панела и го натисна, за да отвори. Празна шахта. Едно тежко въже се издигаше към скрипеца, закрепен върху тавана, а другият му край се губеше надолу в мастилените дълбини.

Смитбак не успя да се сдържи и се усмихна.

По време на дежурствата си в кухнята беше виждал да пренасят от трапезарията надолу сивите вани със сребърни прибори и мръсни чинии през същия този асансьор. Сега, с малко късмет, тази кабинка щеше да носи по-различен товар.

Отстрани на панела имаше серия бутони. Смитбак присви очи на слабото осветление, след което натисна бутона за нагоре. Асансьорът се залюля леко, изкачи се нагоре и спря…

Той замръзна. Двигателят щеше да вдигне доста шум в тишината. Имаше минимален шанс в кухнята да е останал някой: последното нещо, което искаше беше да разкрият присъствието му.

Наведе се напред, стисна здравото въже, дръпна го няколко пъти да го изпробва, след което сумтейки започна да го тегли нагоре с всички сили.

Отне му безкрайно много време, докато вдигне отдолу асансьорната кабинка. Запъхтя се и трите му ката дрехи се просмукаха от пот. Сърцето му биеше бясно. Спря за миг да си почине и се огледа. Продължаваше да не се вижда никой.

Обърна се към асансьора и влезе вътре пълзешком, като се опита да намести дългите си крайници в тясното пространство. Бутна панела и той се затвори зад гърба му.

Пълен мрак.

Седнал с колене, опрени в ушите, осъзна внезапно, че няма да е никак лесно да приземи това чудо. После откри, че като опре ръце срещу фронталната стена на кабинката и натисне нагоре, би могъл да накара асансьора да се движи надолу, сантиметър подир сантиметър. Беше сляп и изтощителен труд, но след известно време ръцете му усетиха металната рамка на друг панел за достъп. Беше стигнал до първия етаж — а значи и до кухнята!

Остана за малко в задушното, клаустрофобично пространство, ослушвайки се. Като не чу нищо, той натисна панела и го отвори.

Кухнята беше празна. Единствената светлинка идваше от табелката, чиито букви грееха в червено отгоре: Изход.

Смитбак изпълзя, разкърши се бавно и се огледа във всички посоки. Отсреща се намираше вратата към сутерена.

Той настръхна от вълнение. Почти бе успял. Сега нищо не можеше да го спре. „Ривър Оукс“ може и да бе в състояние да затвори откачалки като Роджър Трокмортън, но не би могло да задържи хора като Уилям Смитбак.

Кухнята представляваше странна смесица от старо и ново. Покритата с черни сажди огромна камина граничеше с професионални стоманени миксери, толкова големи, че можеха да поберат цяло семейство. Дълги венци чесън, сушени чушки и билки висяха от тавана: главният готвач беше британец. По гранитните плотове блестяха редици тендежери. Дузина висококачествени касапски ножове бяха заключени зад стоманени рамки и армирано стъкло.

Но Смитбак виждаше само едно: тежката дървена врата на отсрещната стена. Той бързо тръгна натам и я отключи. Едно каменно стълбище водеше надолу в кладенец от мрак.

Пристъпи предпазливо, като внимаваше да не се подхлъзне на влажния камък. Превъртя ключа след себе си и бледият блясък на червените трепкащи букви остана отвън. Погълна го непрогледен мрак. Проправяше си пътя надолу и броеше стъпалата.

На двайсет и четвъртото достигна пода.

Спря, за да се огледа. Но не можеше да се види нищо: заобикалящата го чернота бе пълна. Въздухът миришеше на мухъл и пара. За първи път му хрумна, че би могъл да вземе фенерче, да направи някои дискретни предварителни проучвания върху плана на сутерена и пътя към разтоварителната рампа. Може би трябваше да отложи този опит за бягство за ден или два, да се върне обратно в стаята си и да опита отново някоя друга нощ…

Той побърза да прогони тези мисли. Вече бе твърде късно за връщане: никога нямаше да успее да качи нагоре асансьора до трапезарията. Освен това рискуваше работата си. И толкова много искаше, имаше нужда да говори с Нора. Оставаха още три часа до първата сутрешна доставка: разполагаше с повече от достатъчно време да намери пътя.

Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, подтискайки леките тръпки на страха. Изчака минута-две, протегна ръце пред себе си и тръгна. След десетина крачки се сблъска с тухлена стена, която преграждаше пътя му. Той зави надясно и пристъпи отново. Отначало бавно, след това малко по-бързо, като се опираше в стената.

В един момент осъзна, че освен шума от стъпките му се чува и друг звук: тихото топуркане и цвъчене на плъхове.

Краката му допряха нещо на пода — тумбесто, тежко и неподвижно. Той полетя напред, но в последния миг се задържа и не падна. Изправи се и разтърка крака си, сипейки ругатни, след това протегна ръце да опипа. Някакво корито, прикрепено към тухлената стена преграждаше пътя му. Той внимателно го заобиколи и продължи нататък. Цвъртенето на плъховете заглъхна, сякаш гризачите се разбягаха при появата му.

Стената от лявата му страна свърши внезапно, изоставяйки го отново в тъмнината.

Това беше лудост. Трябваше да измисли нещо.

Мислено си представи онова, което знаеше от плана на имението. Ако разгледаше отново извивките и завоите, които бе направил от основата на стълбището, излизаше според него, че трябва да се движи наляво.

Видя я в момента, в който зави: блещукаща точица в далечината Това бе най-бледа светлинка, по-скоро разредена чернота, но го накара да я последва със страстта на удавник, който вижда твърда земя. Когато тръгна, тя се изгуби, изчезна пред него като мираж. Нивото на пода се издигна, след това пропадна отново. Най-сетне, когато наближи още, забеляза, че светлината идва от прибор, който се намираше на нивото на очите: серия от малки зелени дисплеи, прикрепени към някакъв автоматичен термостат. Те хвърляха слаб отблясък върху странно помещение: сводесто, облицовано с варовик, в него имаше половин дузина парни котли от лъскав месинг и бакър. Бяха най-малко от средата на деветнайсти век и бяха видоизменени с помощта на снопчета цветни жици така, че температурата в тях да може да се контролира Огромните котли съскаха и гъргореха тихо, сякаш похъркваха в ритъм със спящото имение, което затопляха.