Сърцето на Луцифер

Внезапно напред светнаха някакви лампи и очертаха завоя на коридора. Някой току що бе включил осветлението. Или пък си е било включено през цялото време? Смитбак спря, изпълнен с нерешителност. Това бе пътят, по който трябваше да тръгне, беше сигурен. А светлината беше добре дошла. Но дали някой не го причакваше там?

Той пристъпи напред, като се придържаше близо до стената и надзърна иззад ъгъла.

Коридорът напред бе осветен от гирлянд от мътни крушки, който висеше от тавана. Бяха малко и на големи разстояния, а светлината, която хвърляха, бе мъждива, но поне виждаше къде върви. Най-хубавото от всичко бе, че коридорът беше празен. Никой не е включвал лампите, реши Смитбак — светели са си през цялото време. Просто не ги е забелязал отначало. Или пък са били твърде далече, за да долови светлината.

Той тръгна бавно. От двете му страни се редяха отворени врати, зеещи бездни от почти непрогледен мрак. Спря се да надзърне в няколко. Винарска изба, редици бутилки и тежки дъбови бурета, обвити в плътна паяжина. Стар склад, шкафове с дървени рафтове, преливащи от пожълтели документи. Билярдна зала със съдран и измачкан филц по масата. Тъкмо каквото човек би очаквал в едно имение, превърнато в лудница за богаташи.

Смитбак продължи, самоувереността му се възвръщаше. Планът беше добър. Сутеренът не можеше да продължава до безкрай. Сигурно вече приближаваше разтоварителната рампа. Трябваше да…

…Ето го пак: гризящото усещане, че го дебнат, че някой умишлено се опитва да прикрие звука на стъпките си с неговите собствени.

Той спря рязко. Не беше сигурен, но му се стори, че чу звука на секнали стъпки. Сякаш, че някой в мрака зад него бе замръзнал, докато прави крачка. Коридорът, поне осветената му част, се простираше празен.

Смитбак облиза устни.

— Пендъргаст? — опита се да каже, но гърлото му беше сухо и прегракнало, а езикът му не искаше да се обърне. Толкова по-добре, защото дълбоко в себе си знаеше, че там отзад има някого, и той не беше Пендъргаст, о боже, не, не беше Пендъргаст…

Отново тръгна напред, а сърцето му щеше да изхвръкне. Изведнъж локвичките бледа светлина пече не изглеждаха благословени. Бяха предателски разкриващи… Внезапно се почувства ужасно сигурен, че някой е включил осветлението, за да го вижда по-добре.

Преследва те опасен убиец, изключително опасен убиец с почти свръхестествени способности…

Той се бореше с инстинкта да побегне. Паниката не беше отговор в случая. Трябваше да премисли всичко това. Трябваше да открие тъмно ъгълче, място, където да се скрие. Но преди всичко трябваше да бъде сигурен. Напълно сигурен.

Бързо премина под следващата крушка и навлезе в интервала от мрак отвъд нея. Забави крачка, като се опитваше да пресметне момента правилно. След това, напрягайки се, се завъртя рязко.

Отзад една черна фигура — странно загърната в наметало, се отдръпна от светлината в тъмната забрава на сутерена.

При тази гледка, очаквана, но все пак непоносимо ужасна, опънатите нерви на Смитбак го изоставиха. Той се обърна и хукна като уплашен заек, прекосявайки коридора, без да се замисля за някакви скрити препятствия по пътя си.

Звукът от тежки ботуши зад гърба му го пришпорваше. С горящи дробове Смитбак профуча отвъд последната от крушките в абсолютната, безкрайна, сигурна тъмнина…

И тогава нещо студено и твърдо се стовари върху него и го закова на място. Жестока болка прониза главата и гърдите му. В черепа му избухна бяла светлина. Докато съзнанието му отлиташе и той се отпускаше на земята, последният му спомен за свирепо, здраво като стомана сграбчване, избледня и се скъса.

33

— Кой? — почти изкрещя Марго, насочила резеца срещу звука, като го размахваше напред-назад. — Кой си ти?

— Аз.

— Кой „аз“ и какво, по дяволите, искаш?

— Търся почтен мъж… или жена, както май се оказва в случая. — Гласът беше слаб и почти женствен в акуратността си.

— Не ме приближавай! — извика тя, размахвайки резеца в тъмното. Опита се да успокои туптящото си сърце и да се съсредоточи. Това не беше някой шегаджия: тя чувстваше инстинктивно, че този мъж е опасен. Резервните светлини скоро щяха отново да се включат; трябваше — беше автоматично. Но с всяка изминала секунда тя чувстваше, че ужасът й расте. Дали той беше прекъснал по някакъв начин резервното захранване? Изглеждаше невероятно. Какво ставаше тук?

Борейки се да се вземе в ръце, тя запристъпва напред колкото се може по-тихо, като внимаваше да не настъпи разпилените по земята предмети и размахваше резеца във всички посоки. Имаше бегла представа за разположението на входа, а засега мъжът мълчеше, може би също толкова объркан от мрака, колкото и тя. Достигна отсрещната стена и започна опипом да се придвижва край нея. Изведнъж ръцете й се натъкнаха на хладната стомана на вратата. Изпита огромно облекчение, когато напипа дръжката Извади магнитната си карта от чантата, откри четящото устройство и я прекара през него.

Нищо.

Също толкова бързо, колкото бе дошло, облекчението изчезна, заменено от неясен пулсиращ страх. Разбира се: магнитната ключалка беше електрическа, а токът бе изключен. Марго се опита да отвори вратата, като отчаяно въртеше топката и я блъскаше с цялата си тежест, но тя не се помръдна.

— Когато токът спре — долетя до нея тънкият глас, — охранителната система заключва всичко. Не можеш да излезеш.

— Само се приближи до мен и ще те намушкам — изкрещя тя, завъртайки се с гръб към вратата и отново започна да размахва резеца в тъмното.

— Едва ли искаш да го направиш. От гледката на кръв ми прималява… Прималява ми от удоволствие.

В яснотата на страха си Марго осъзна, че трябва да спре да отговаря. Трябваше да премине в настъпление. Тя се бореше да запази контрол над дишането си, над ужаса, който изпитваше. Трябваше да направи нещо непредвидимо, да го изненада, да размени картите. Направи безшумна крачка напред.

— Какво ти причинява видът на кръвта, Марго? — чу се ласкавият шепот.

Тя отново приближи по посока на гласа.

— Кръвта е такова странно вещество, такъв съвършен, прелестен цвят и така преливаща от живот, пълна с всички тези червени и бели клетки, антитела и хормони. Тя е жива течност; дори разплискана по един мръсен музеен под, тя продължава да живее — поне за известно време.

Направи поредна крачка към гласа. Вече беше много близо. Стегна се и тогава с едно отчаяно движение се хвърли напред и замахна с резеца, описвайки свистяща дъга. Резецът срещна нещо и го проряза. Докато отскачаше, чу объркан шум, заглушен от възклицание на изненада.