Сърцето на Луцифер

Смитбак усети, че го влачат към вратата.

— И когато излезете, затворете вратата, ако обичате, Джонатан — каза д-р Тисандър.

— Тисандър! — отново викна Смитбак. — Можеш ли да си позволиш тази грешка? Ще загубиш цялата торта, заедно с черешката, проклет кучи…!

Джонатан плътно затвори вратата към кабинета.

— Хайде, Джоунс — рече той и леко побутна Смитбак към коридора. — Мирясайте най-сетне.

— Разкарайте мръсните си ръце от мен — кресна Смитбак и се замята.

— Хей, човече, просто си върша работата.

Смитбак се отпусна.

— Така е. Съжалявам. Предполагам, че тук е също толкова забавно да работиш, колкото и да си „клиент“.

Санитарят го пусна и Смитбак изтупа якето си.

— Е добре, Джонатан — каза той, като се опита да скалъпи някаква усмивка. — Ескортирай ме към клетката. Утре ще пробвам с нова стратегия.

Тъкмо докато завиваха зад ъгъла, гласът на Тисандър проехтя по коридора.

— Джонатан, доведете господин Джоунс обратно.

Джонатан се спря.

— Изглежда ще получиш още един шанс.

— Да бе.

Когато поеха назад, Смитбак чу тихия глас на мъжа зад гърба си.

— Късмет.

Той влезе в кабинета. Докторът седеше зад бюрото в скована поза. Смитбак видя собственото си досие, а до него лежеше отворена книгата, която бе посочил — страница 337.

— Седнете — рече Тисандър кратко. После кимна на санитаря.

— Можете да почакате отвън.

Смитбак се отпусна на стола.

— Мислите се за умен — каза психиатърът. Цялата фалшива доброта и благоволение си бяха отишли. Лицето му беше стегнато и посивяло като преварен картоф.

— Аз бях прав — промърмори Смитбак повече на себе си, отколкото на Тисандър.

— Чиста техническа подробност. В този щат няма психиатрична болница, която да прави независими оценки. Съмнявам се, че някой изобщо е чувал за този смехотворен закон. Но при тези обстоятелства не мога да си позволя да ви задържам тук.

— Адски сте прав, че не можете. Ще ви съдя оттук чак до Албания…

Тисандър затвори очи и вдигна ръка:

— Господин Джоунс, моля ви. Възнамерявахме да ви помогнем, но проклет да съм, ако оставя някакво разглезено мамино синче да развали цялото добро, което съм изградил през годините. Честно казано, не го заслужавате.

— Значи съм свободен?

— Веднага, след като напиша документите за освобождаване. За съжаление, вече е късно и няма да можете да си тръгнете преди шест сутринта утре.

— Утре?! — повтори Смитбак, като почти се страхуваше да повярва на ушите си.

— Вярвайте ми, с удоволствие бих се отървал от вас още сега. Джонатан?

Санитарят отново влезе.

— Господин Джоунс ще бъде освободен сутринта. Погрижете се да получи цялото необходимо внимание дотогава.

Те напуснаха кабинета и веднага щом вратата се захлопна, Смитбак се ухили:

— Джонатан, ще се омитам оттук.

Санитарят плесна вдигнатата му ръка с широка усмивка.

— Как го постигна, човече?

Смитбак сви рамене.

— Чиста гениалност.

50

Нора Кели се спря на пресечката на Седемдесет и седма и Мюзиъм Драйв и се загледа на север. Големият вход в романски стил към музея беше ярко осветен, а на фасадата висеше пететажен банер, който оповестяваше откриването. Улицата представляваше обичайният за Ню Йорк хаос от лимузини и черни Мерцедеси, бълващи всякакви известни личности и кинозвезди в кожи или в черни костюми, залени от фотографски светкавици. Вечният червен килим бе постлан по гранитните стъпала, обточени с въжета, все едно имаше кинопремиера, за да държат на разстояние пресата и непоканените.

От целия този театър й прилошаваше.

Марго Грийн бе брутално убита едва преди два дни и погребана тази сутрин, а музеят сякаш вече я бе забравил. За миг се запита какво ли ще стане, ако просто се обърне и се върне в апартамента си, но вече знаеше отговора: беше все едно да целуне кариерата си за сбогом. Предполагаше се, че тя е една от звездите на това шоу, според разясненията на Джордж Аштън. „Шоуто трябва да продължи…“

Тя си пое дълбоко въздух, придърпа вълненото си палто по-плътно към раменете и тръгна напред. Докато се приближаваше забеляза някаква суматоха. Група ниски, набити мъже, облечени в еленови кожи и увити в шарени одеала, стояха в кръг, като биеха барабани и припяваха. Някои размахваха китки димящ пелин. След миг изумление тя внезапно осъзна какво значи всичко това: протестиращите Тано бяха пристигнали. Виждаше как Манети, директорът на охраната, говори с тях и жестикулира, заобиколен от няколко ченгета и от музейната охрана. Изглежда суматохата бе започнала да привлича вниманието на гостите и някои от тях вече се стичаха да видят какво става.

— Извинете! — Нора си запроправя път през тълпата зяпачи, шмугна се под кадифеното въженце, тикна значката, която показваше, че е служител на музея под носа на протестиращия пазач и се доближи до индианците. Точно в този момент се появи красива млада жена, потънала в сълзи — някаква звезда или звездичка, ако се съдеше по шлейфа от папараци, който се влачеше след нея.

— Това е частна собственост — опитваше се да каже Манети на мъжа, който по всяка вероятност бе водачът на необичайната група. — Нямаме нищо против да протестирате, но го направете тук, на тротоара…

— Сър — започна вождът с тих глас. — Не протестираме, а се молим…

— Няма значение, това е частна собственост.

Звездата се присъедини към тях. Нора разпозна в нея киноактрисата Вонда Морсо, висока, екзотична и странно чуждоземна. За нея се шушукаше, че ще бъде обявена за най-добра актриса на предстоящите Оскари.

— Един момент! Защо не давате право на тези хора да се молят? — театрално се обърна тя към святкащите фотоапарати. Горичка от подвижни микрофони се залюля пред нея в стремежа си да улови всяка безсмъртна фраза, която би могла да се откъсне от устните й. Светнаха телевизионни прожектори.

Нора веднага осъзна надвисналия медиен скандал.

— Не казвам, че не могат да се молят — отвърна Манети изнервено. — Казвам само, че това е частна собственост и…

— Тези коренни американски жители се молят. — Марсо се обърна и попита, сякаш току що й бе хрумнало: — Но защо се молят?

— Молим се за нашите свещени маски, заключени в музея — отговори вождът.

— Заключили са вашите свещени маски?! — Лицето на актрисата се изкриви в престорен ужас.

Камерите забръмчаха.

Нещо трябваше да се направи — и то бързо. Нора се изблъска напред, като бутна на една страна полицая и на друга — Манети.

— Хей, един момент! — опита се да каже нещо директорът на охраната.

— Нора Кели, помощник куратор на изложбата — обясни тя на ченгето и размаха значката си пред всяко служебно лице, което мерна наоколо. После се обърна към директора на охраната.

— Аз ще се справя с това, господин Манети.

— Д-р Кели, тези хора навлизат в територията на музея…