Сърцето на Луцифер

Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.

— Хей, Пендъргаст, добре ли си?

Агентът обърна сребристите си очи към него.

— Не — прошепна той.

— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…

— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.

Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.

— Къде отиваме?

Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ — бе написано на предното му стъкло.

— Имаме нужда от нова кола — заяви той. — Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.

— Ще купуваме кола в четири сутринта?

— За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.

Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:

— Какво искате?

— Пикала. Важи ли още офертата?

— По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?

— Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?

Прозорецът се затръшна с ругатня. Миг по-късно лампата на верандата светна и в рамката на вратата застана едър мъж по халат.

— Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.

— Какво става? — попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.

— Аз съм от ФБР. — Той кимна отсечено към Д’Агоста: — А той е от НПУ.

Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.

— Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?

— Разбира се.

— Ключовете?

Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.

— Всичко е тук.

Пендъргаст го пое.

— Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?

Човекът закима енергично.

— Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.

Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.

— С това ще спечелим няколко часа — каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.

55

Диоген Пендъргаст караше бавно, без да бърза през зимния град по магистрала „Олд Стоун“: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Отпред светофарът светна червено и той намали и спря на пресечката.

Обърна едрата си глава наляво, после надясно. От едната страна се простираше зимно картофено поле, замръзнало и покрито със сняг. В края му се издигаха голи дървета с бели клони. Светът беше в черно и бяло, без дълбочина: беше плосък, като оживял кошмар от страниците на Едуин А. Абът. (Англ. теолог (1808–1882), автор на математическата сатира „Страната на равнините: един роман с много измерения“. Б. пр.)

Светофарът светна зелено и Диоген бавно натисна педала за газта. Колата се мушна напред и зави надясно по Спрингс Роуд, когато той завъртя волана, като го остави да се плъзне през ръцете му, докато колата изправяше. Натисна още по-силно педала на газта и го отпусна чак когато приближи ограничението на скоростта. Отдясно продължаваха да се нижат картофени ниви, отвъд които се виждаха няколко реда сиви къщи, а зад тях бяха блатата Акабонак.

Всичко бе сиво, безкрайно сиво.

Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.

Диоген живееше в един сив свят. В него не се появяваха цветове, освен мимолетно, когато най-малко го очакваше, някъде в периферното му зрение. Много отдавна всичко бе потънало в сивота и се бе превърнало в монохроматична вселена от форми и сенки, а багрите бяха напуснали дори сънищата му. Не, не съвсем. Подобно твърдение би било лицемерие, мелодрама. Съществуваше едно последно място, което съхраняваше цвят и то бе там, в кожената чанта.

Колата се движеше бавно по празния път. Навън нямаше никого.

Съдейки по промяната в едноцветния пейзаж около себе си, той прецени, че нощта отпуска хватката си върху света. Утрото не бе далеч. Но Диоген нямаше особена нужда от слънчева светлина, също както нямаше нужда от топлина, любов, приятелство или кое да е от безбройните нещица, които бяха толкова важни за останалата част от човечеството.

Докато шофираше, той превъртя в съзнанието си събитията от предишната нощ до най-малкия детайл. Припомни си всяко действие, движение, всяка дума, изпитвайки удоволствие от това, че не е направил грешка. В същото време си мислеше за предстоящите дни, като отбелязваше наум подготовката, която трябваше да направи, задачите, които да свърши, голямото пътуване, което щеше да предприеме — и, aber natuerlich, краят на пътуването. Спомни си Виола, брат си, детството — всички те изглеждаха по-истински от настоящето. За разлика от другите торби с месо и кръв, които съставяха неговия вид, каза си Диоген, той можеше да проследява няколко различни нишки на мисълта си едновременно.

Събитието, което бе лишило Диоген от цвят, бе заграбило и способността му да спи. Пълната забрава му бе отказана. Вместо това той се въртеше в леглото си, потопен в някакво подобие на сънища: спомени от миналото, пожари, разговори, планове, животни, отровени и умиращи в ужасни мъки, с тела, сгърчени върху разпятията, риза, изтъкана от нервни ганглии, стъкленица, пълна с прясна кръв — несвързаните образи от миналото пробягваха по сцената на съзнанието му като представление с магически фенери. Диоген никога не им се съпротивляваше. Съпротивата би била безполезна, а на безполезността, разбира се, трябваше да се отвръща със съпротива. Позволяваше на виденията да го връхлитат и да се оттичат. Беше се научил на безразличие.

Всичко това щеше да се промени. В крайна сметка той даваше всичко от себе си. Онова, което го бе преследвало в ума му, най-сетне щеше да изчезне. Отмъщението към брат му щеше да е пълно.

…Докато караше, Диоген остави мислите си да се зареят трийсет години назад. Отначало — след като Онова се беше случило — се бе загубил в лабиринта на собственото си съзнание, скитайки възможно най-далеч от реалността и разсъдъка. Дори когато една малка част от него оставаше прозаична, обикновена, способна да общува с външния свят, чиято истинска същност — благодарение на Събитието — се бе разкрила пред него.