Светослав Тертер

Темир чакаше благоговейно заповедите на деспота. Откак бе пощаден тъй великодушно от Радоила, той служеше с верността на човек, готов на смърт да иде, за да изпълни волята на новите си повелители. Светослав го бе настанил на служба в палата, защото там бе по-потребен, отколкото в дружината на Радоила. Татарският му език, юначеството му и сляпата привързаност го правеха незаменим в палата.

— Темире — каза му Светослав, — утре вечер по мръкнало ти ще свалиш тия дрехи, защото ми трябват. Темир се поклони безгласно в знак на послушание.

— Ти ще кажеш в палата, че вечерта ще тръгнеш за Присовския манастир, дето те праща царицата да занесеш някакви дарове.

— Свършено, славний деспоте.

— Ти ще се скриеш в килера на Хлавовата стая и там ще стоиш самоволен затворник цялата нощ и на сутринта целия ден. Ще излезеш из скривалището си само вечерта, когато Хлав ти каже.

— Слушам, господарю.

И Темир се поклони ниско.

— Тогава пак ще приемеш дрехите си. Всичко това ще пазиш тайно.

— Ако ми изтръгват езика с нажежени клещи, пак няма да продумам — каза Темир.

— Аз не се съмнявам в това.

— Не се съмнявай, деспоте. Аз съм татарин, но съм християнин. И след бога — за мене си ти и Радоил.

Светослав го потупа по рамото.

— Иди си сега.

Темир излезе.

Светослав отиде при Елена и й обади какво е наредил.

— Брате, бог ще те награди за това добро дело — каза тя умилено.

— Може би това е първото ми добро дело, Елено, което правя… и първата слабост…

XXIV. Нощно събрание

Снегът къде пладне престана. Въздухът се очисти от бялото си було и слънцето пак огря от синето небе.

Светослав ходеше из стаята си развълнуван. Той бе чул с тайна тревога от хана, че ще повика назад пълчищата си, и бе назначил на Балдя и Радоила среща тая вечер у дома си.

Той се виждаше само с тях и с Дамяна, за да не възбуди подозрение; а чрез Балдя и Дамяна се споразумяваше със съзаклятниците боляри.

Понеже главните боляри бяха спечелени, вземаха се бързи мерки за организуването на военната сила. Най-смелите и разпалени селяни от Балдювите бивши владения, около 150 души, банът бе задържал. Те бяха пръснати като ратаи по ближните манастири, по съседните болярски чифлици; имаше и около 50 търновци — всичките плащани тайно със Светославови пари, защото средствата на бана бяха изчерпани по поддържането и въоръжението първото му опълчение. Разумява се, целта им се не обаждаше.

Радоиловата дружина състоеше от сто и двайсет храбри ездоконници. Те не познаваха истинската цел, за която ги назначаваше Радоил. Той само бе им загатнал, че тъкми поход в гръцката земя, и бе им препоръчал да пазят това в най-строга тайна. Той сам криеше от тях, че се намира в Търново. За да им даде работа, както и да поддържа духа им, той бе поръчал на Ивана и Станка да им искат татарски глави с чумбази и за всяка такава им даваха щедро възнаграждение. Напразно бяха молбите и съветите Светославови да не дразни Чоки: бикоглавият воевода продължаваше изтреблението на неприятелите, очаквайки с нетърпение сам да отмъсти и на Азатин бея, виновникът на нещастието му.

Светослав и Балдю считаха тия двесте и седемдесет надеждни ратници достатъчни за изпълнението на плана. При това не искаха да им уголемяват числото от предпазливост…

До днес Чоки не бе нищо подушил… Той гледаше сега, углъбен в мислите си, към Търново.

Враните се въртяха над високия побелял свод на „Св. 40 мъченици“, а друго ято — над стените на Трапезица. По двата големи моста на Янтра се чернееха, твърде дребни оттук, минувачи, някои покрити с качулки. Други слазяха или възлазяха по стръмните побелели улици. Царевец със своите притиснати палати, храмове и крепости, се гушеше сякаш от студ на скалата си. Татарски конници от ханската стража препускаха за нещо из медникарската улица, други бавно минуваха по Владишкия мост. Из главната улица в полите на Трапезица гъмжаха търговци и празни люде, българи с кожуси, евреи с черни бради и черни антерии, франки с венециански червени шапки, прилични на фесове, без пюскюли, татари с рунтави гугли и татарски велможи в червени или зелени джубета, подплатени със скъпи кожи. Някъде селяни с кола заприщяха и така тесните улици. Стигаха дотука викове на продавачи, скърцания на колелета, звънтяха ковани менци. Защото тоя ден беше пазарен в Търново.

Ранният зимен здрач настана. Скоро съвсем притъмня.

Влезе Балдю.

— Добър вечер, княже. Ти ме си викал? — каза банът, като седна на миндера да си почине.

— Да. Исках да ви обадя нещо — каза князът.

И Светослав му разправи за внезапното решение на хана.

Балдю се замисли угрижен.

— Нещо е подушил? — попита той.

— За щастие, нищо. Вчерашното нападение въз жена ми дойде тъкмо навреме, да му затвори очите — каза Светослав. — Патриархът продължава да интригува, но и той нищо не знае. Той впрочем е останал сам, с неколцина души.

— С Михаила и с Грозд — каза Балдю.

— Скоро ще остане само с Михаила — забележи Светослав.

— Как?

— Грозд е на път да мине към нас.

— Истина?

— На път е, казвам, само че тоя път трябваше да му се постели с повече злато… Грозд е много жаден.

— Не жали нищо!

— Даже и да остана пак гол, като тояга, както бях по-преди, аз няма да жаля, стига да обезпечим успеха си — каза Светослав.

— Ние сме турили не само имота си, но и главите си в тая работа — продума замислен Балдю.

Вратата се потропа. Влезе един висок ратай с голяма гугла, наметнат с дебело козяно гуно.

— Ела, Радоиле — каза Светослав.

Радоил сне гуното и остана в обикновената си войводска премяна. На кръста му висеше меч.

Светослав заключи вратата и тримата заговорници останаха да беседват.

Нощта беше вън мрачна и студена.

XXV. Свиждането

Светослав се отказа от ловът под една благовидна причина.

Мръкваше.

Той ходеше замислен из стаята, в която беше снощи с Балдя и Радоила. В нощешното събрание бяха решили да дигнат бунта преди пристигането на Чокевите сили, именно навръх Св. Теодора Тирона, на 17 февруарий. Сега беше края на януарий, 1294 год.

Един слуга дойде и обади, че Хлав и Темир са дошли.

— Да влязат — каза князът.

Вратата се отвори пак, показа се Хлав. Той пусна Темира вътре, а сам се дръпна.

— Славке, добре дошла! — каза Светослав, като помогна на хубавата мома да снеме Темировото облекло. Тя остана в обикновеното си женско, татарско.

— Ти ни си гостенка тая нощ и утре — каза й Светослав, като се любуваше на зрялата и здрава красота на Радоиловата булка. Затвореният живот в харема, вместо да направи да повехне лицето й, беше го сякаш разхубавил още повече. Князът си обясни сега мъката на Чоки да се раздели от робинята.

— Де е тате? — попита тя.

— Баща ти ще дойде утре.

— Де е Радоил?

— Няма го сега…

— Да го повикат.

— Защо?

Тя погледна зачудено Светослава.