Светослав Тертер

Той тичаше и мислеше в ужас какво ще стане, ако патриархът е отишел вече в двореца и е видял хана. Тогава всичко бе изгубено. Предприятието бе осуетено. Чоки дигаше на крак гвардията си и пазачите на кулите, за да засипят с дъжд стрели нападателите. И той трепереше пред мисълта за ужасните последствия на несполуката, за отмъщението на хана, за страхотиите в Търново…

Патриархът трябваше да иде в Царевец през северната порта, най-близката до митрополията. Възможното закъсняване на Иоакима, когото Никапор бе оставил да чака впрягането на колесницата, беше едничкия луч от надежда в черния хаос на мислите му. Всяка минута всеки миг бяха сега скъпи.

Когато се намери в подножието на урвата, Светослав чу, че някой тича след него, н се обърна: видя Богора. Той се запря.

— Що има?

— Дойдох да те придружавам, княже.

— Кои идат там отзад? — каза Светослав, като съгледа, че от Царев друм се спущат хора.

— Стражата ме гони. Тя ми извика да чакам, но аз избягах.

— Напред! — извика Светослав и фукна нататък, последван от Богора. Те наближиха Великата лавра, чиито купол и тополи се тъмнееха в нощното сиво небе. Отзад тичаха татарите. Двамата бежанци, за да ги избягнат, за да не губят време в обяснение с тях, утроиха бързината на бегът си, между каменните болярски къщи, глухи и тъмни сега. Излязоха на поляната извън града. Тя беше пуста и бяла от снега. Зданието на митрополията се чернееше недалеч, уединено. Прозорците на Иоакимовата стая още светеха. Тая светлина обнадежди княза. Осветли го радостната мисъл, че Иоаким още не е тръгнал, а може би и да се е отказал да ходи за Царевец. След една минута Светослав и Богор се озоваха при вратнята и големият й железен чук прозвуча екливо в нощната тишина. След малко един глас отвътре попита кой е.

— Аз съм, княз Светослав. Отвори по-скоро! Зад портата се чуха бързи думи на двама човека, ключът се зави в ключалката и малката врачка на портата се отвори. Там се появиха двама человека, от които единият калугер.

— Тук ли е патриархът? — извика Светослав.

— Току-що излезе с колесницата за Царевец — отговори монахът. — Господи Исусе Христе! Какво става тука?

— Ах! — изпъшка Светослав отчаян.

— Тичайте, може би да го застигнете. Колесницата бавно ще върви нагоре към северната порта.

Но князът не чака да чуе тия думи, а фукна назад, последван от Богора. По снега забележиха дирите на колесницата.

— Какао има, княже? — питаше запъхтян Богор, като тичаше успоредно със Светослава.

— Патриархът отиде да ни издаде — каза Светослав.

— Скоро! — извика Богор.

По бялата снежна постелка на урвата се зачерня една колесница. Тя мудно се движеше по стръмнината. Светославовите очи светнаха като мълнии.

— Богоре, върви! — извика той.

Веднага застигнаха запъхтени колата.

Това беше действително патриарховата колесница.

Светослав блъсна по прозореца й, когато Богор, спрян отпред, задържаше конете. Страхливият возач помисли, че нападат разбойници, но като позна княза във виделината, спря.

Прозорецът се отвори. Иоаким си подаде главата и попита Светослава какво желае.

— Свети патриархо, върни се! — извика му с повелителен глас князът.

— Тертере, иди си по работата. Само разбойниците спират нощно време пътниците.

— Иоакиме — изкряска страшно князът, — ти няма да извършиш това престъпление! Върни се в митрополията!

— И вас няма да оставя да извършите това злодейство въз народа! — извика Иоаким.

— Върни се! Твоето място по тоя час е в килията ти; а не на пиянската трапеза на татарина.

— Пуснете конете, антихристи!

— Ти тук ще паднеш мъртъв, но няма да мръднеш повече — каза Светослав, като изтегли сабята си.

— Да изсъхне оная ръка, която ме закачи!

— Назад!

Возачът, като видя опасността, която заплашваше господаря му, шибна с голяма сила конете, те се напнаха и тръгнаха напред, като повлякоха Богора, който увисна на юздите. Но движението им беше тежко и бавно поради върлината на пътя.

— Богоре, тука! — заповеда му Светослав. Па бръкна в колата и заграби патриарха. — Богоре, помогни!

— Анатема! — извика Иоаким, мъчейки се да се откопчее от четирите ръце, които изтегляха малкото му тяло из прозореца на колесницата.

Между това Богор викаше на возача:

— Гъодьо! Не мръдвай, ако ти е мил живота! Княже, стой настрана!

Борбата между стария патриарх и бившия разбойник трая само една минута. Желязната ръка на Богора, която бе стиснала Иоакимовата, когато лявата му бе подхванала коляното му, скоро го изтегли навън. Патриархът грухна на земята, сломен от умората на безпомощното си съпротивление, унищожен от ужас.

— Разбойници! — охкаше той. — Проклятие господне на вас!

Няколко секунди князът се чудеше какво да го прави.

Богор съгледа недоумението му и предложи най-простата, според него, развезка: да заколи Иоакима. Светослав отхвърли това с възмущение, защото патриархът беше вече безвреден.

Той съгледа една ниска къщица на самия край на улицата.

— Богоре, отвори тука портата — каза той, като посочи къщицата.

Богор бутна, после ритна вратата. Ключалката се строши и вратата се отвори.

Стаята беше тъмна и никой не се обади извътре.

Тогава повлякоха и натикаха Иоакима вътре.

— Анатема!

— Вържи му ръцете и устата с кърпи и който да се опита да му помогне, убий го!

След малко Богор излезе и притвори вратата. Иоаким остана в затвора си.

— Тази къщица е пуста — каза Богор.

— Толкоз по-добре. Но да се махнем по-скоро оттука.

Возачът стоеше на капрата си, вдървен, ням зрител на всичко това.

— Тогова какво да го правим? — каза в недоумение Светослав.

— Аз знам какво — каза Богор, па извика повелително на Гърдя: — Гърдьо, ти ще оставиш конете и ще дойдеш с нас.

— Но конете ще измръзнат! Нека ги повърнем по-напред в митрополията.

— Долу! — изкрещя Богор.

Вцепененият от страх возач се покори и слезе. Тогава Светослав и Богор, заедно с новия си другар, се върнаха назад.

XXXII. „С нами Бог!“

Те се върнаха по Калимановия път, за да излязат пак на Царев друм. Сега не се безпокоеха от среща със стражата, при виждането на княза тя щеше почтително да ги пропусне. Но тя се не яви. Снегът бе престанал да пада. През белезнявото було на небето месечния мътен кръг се показа премрежен и слабо освети с лучиста дрезгавина заспалия град. Светослав от Царев друм побърза да иде в двореца — той и така бе закъснял. Като му свали стражата подвижния мост, той мина. Богор с Гърдя се върна назад към Балдюви, за да успокои болярите и Фросина. Когато приближиха домът на бана, видяха, че другата улица, що иде от полите на Орлица, бе почерняла от хора. Те полека идеха към Балдювата порта, като една бавна и фантастическа процесия от призраци, и влазяха в двора. Той скоро се напълни, защото хванаха да се трупат пред вратнята. Това ставате в пълна тишина, а постланата със сняг улица съвсем умъртвяваше лекия шум, що правеха обутите в цървули нозе на опълченците.