Светослав Тертер
Шрифт:
А песента продължаваше.
VIII. Един син на века си
Радоил не беше от болярски род, макар че имаше болярски вид.
Той беше селски син, роден в старопланинското село Етър от заможни родители, сродници на прочутия в Ивайлово време юнак Хранислав.
От ранни години той усети в себе си наклонност към приключения и волен живот по поля н планини. Прост и съвсем безграмотен, както всички тогавашни селяни, той обладаваше хитър ум, заедно с голяма храброст и жажда за юнашки подвизи. Селото му се видя малко, Търново тясно за широкия размах на неговата необуздана природа. Един ден той напусна бащиния си дом и ралото и влезе в една от многото разбойнически чети, които тогава опленяваха еднакво и гръцката земя, и българската. Но нероден да остане прост
От шест месеца той се прибра в Търново и прекарваше мирен живот под лаврите си. За България ме го беше еня, и че Смилец е татарски данник. Патриотизмът не беше тогава едно възпитано чувство, както днес, а смътен инстинкт. Тоя инстинкт, груби първобитен, се изразяваше в омраза към чужденците, а не в любов към своите. Но чувството на себелюбието надделяваше над всички други. За Радоя юнашката слава беше всичко. Той остаяше повече ратоборец, отколкото българин. Както тон, и други такива юнаци по неговото време диреха лаври и печалби, даже в борба против България. Ето защо не го закачаха в Търново. И той спокойно вкушаваше благата на мирния живот след бурните ратни шетни, додето му скимнеше пак да ги залови.
Една от причините, дето му се видя тоя живот тъй благ, беше и Славка, хубавата дъщеря на болярина Годеслава, висок сановник в царския двор. Той се бе влюбил в тая болярска мома и тя в него. Славка, още преди да го види, беше опленена от името му н от разказите за юнашките му дела. Тя имаше волна и буйна душа; юнашството я очароваваше, храбрите левенти бяха за нея кумири. И тя го обикна тъй лесно и просто, както и той нея. Първата им среща, издебната от Радоила, стана една вечер на връщане от сбора на „Св. Троица“. И разговорът им беше прост до рязкост, както и одевешния.
— Добър вечер, Славке — каза й Радоил.
— Дал бог добро, Радоиле — издума тя смутено.
— Ти си болярка и големкиня, аз съм селянин… пък отговаряш…
— Нека бъдат всички селяни като тебе — каза тя бързо и гърдите й тупаха.
— Та ти не си горделива?
— Защо да съм горделива?
Радоил се позапъна малко, като не знаеше що да й каже. Повървяха заедно из дрезгавината.
— Защо ми каза това? — попита тя.
— Защото искам да ти кажа подир това друго… — и той я улови за ръката, разтреперан.
— Кажи? — рече тя просто, без да си измъкне ръката.
— Да се не сърдиш?
— Не.
— Аз те харесвам, Славке.
— Като ти ме харесваш, и аз те харесвам. Оттогава бяха две либета. Радоил я следваше наред, мислеше само за нея. Тя го сънуваше. Ни той, ни тя не мислеха за пречките, които родът и знатното положение на баща й туряха на женитбата им. Защото младите сърца във всички времена и у всички народи си имат своя логика. Предразсъдките за влюбените, както планинските прегради за орела, не съществуват. И понеже любовта, както димът, не може да се укрие, то скоро тяхната тайна стана достояние на мълвата. Седенките й нагласиха песен, хората я разгласиха. И както винаги става, домашните на Славка най-после повярваха, че мълвата не лъже. Годеслав се разлюти, той се оплака на царя против дързостта на разбойника. Но Смилец се усмихна и каза: „Годеславе, всяка мома е любила някого, преди да залюби мъжа си. Остави младите да си побленуват.“
Радоил и Славка напуснаха рано Света гора и всеки отделно се запъти към дома си. Веднага подир тях и Азатин бей тръгна към града. Слънцето захождаше зад планината. Широки сенки падаха от дървесата по тревата. Смилец излезе пак из гората със свитата си, мина през ливадата, за да слезе по
стръмнинката. Но той се спря за няколко минути, за да гледа столицата си. Той гледа омаян и възхитен дивната панорама пред себе си.IX. Старо Търново
Чудесната местност, дето се е красувало старото Търново, днес представлява печална гледка: пустош, бурени, храсталаци, мерзост на запустението царуват на плоските чуки на Трапезица н на Царевец — двата прочути акропола на старославната столица. Остатъка от стените, що са ги окръжавали, скръбно стърчат тук-там, изронени от хората, изгризани от времето; разхвърляни камъни и тухли из храстите, пръснат цимент, който се белее из пусталите треви, бъзуняци и буренаци, любими растения на пустоша и на развалините остаят от всичко онова, което е било хубаво и велико на древната столица. В полите на тия два акропола, оголени, овдовели и обезчестени, се гушат сега нововремски, малки, не важни къщици, без стил и без значение; три само черкви от историческите: патриаршеската, запазена цяла, „Св. 40 мъченици“, запазена наполовина, н „Св. Димитър“, остала само един грозен скелет — остаят скръбни и неми свидетели на миналото: ръката на разрушителите е обезобразила до неузнаваемост тия славни светини. Печално шуми намалялата, в дълбоко падналата си матка Янтра и влачи из заглъхналите си завои мътни талази, в които не се огледват кули и замъци. В полите на Трапезица е оцелял само калдъръма, изхълмен, изжулен от вековете, на стара улица и две с попукани каменни зидове къщи, със стил старовремски, които рязко се отличават от другите. Вероятно били са жилища на търновски боляри.
Но нека хвърлим мислен поглед на старото Търново и да възстановим по скудните му останки и предания, и по още по-скудните упоминания в стари летописи, като възсъздаваме с въображението си, по налучкване или чрез ясновидството на една българска душа, углъбена с мистическа любов в миналото, онова, което преди 614 години трябва да е съществувало, което е могло да съществува в престолния град на Асеневците, но от което почти никаква следа няма, както сторихме с черквата „Св. 40 мъченици“.
Ако новото Търново днес поразява погледите на чужденците с голямата си и рядка живописност, старото, Асеневското Търново, ги е смайвало още повече с не-обичайността на местоположението си, със своеобразната хубост на сградите и дивно величие на панорамата си. Тия горди ридове, канари, урви, долове, обгръщани и миени от своеволните завои на Янтра, въз които беше накацал градът, настръхнал с високи каменни стени, крепости, кули, бастиони, палати, храмове, болярски домове, представляваха гледка непозната и чарующа. Никъде в света столица не беше си избрала такова необикновено място. Чужденците остаяха поразени. Още в 1640 г., когато старото Търново е било в развалини в по-голямата си част, един францискански монах, като описва местоположението му, казва, че то е нещо, що не може да се опише .
Не са съвсем голи риторически фигури епитетите, що му се дават в българските паметници: Цариград — Търново, Богоспасаемий Цариград, Царица на градовете, Царствено-праславен град. Вторий подир Царигради пр. Потисната от величието на гледката, фантазията на съвременниците е умяла да изрази удивлението си в тия пищни славословия. За силното впечатление е помагало и политическото значение на града, люлка на съдбоносни събития за България, място, дето е биел пулса на държавния живот.
Истина, архитектурата на търновските обществени сгради не е нито отдалеч наумявала колосалността и здравината на римските градежи и на другите в Западна Европа през средните векове, преживели времената. Всичко е било тука по-скромно, в малки размери, рабско и небрежно, или неумело, подражание на византийската тогавашна архитектура, сама находяща се в упадък. Но фантастичната форма на местността е подигала внушителността и красотата на инак скромните здания по нея. Едно бедно параклисче, кацнало на един усамотен връх, е красиво, една кула, закрепена въз края на отвесна скала над пропаст, е романтична, една крепостна стена със зъбци, възвишающа в небето горделивия си силует, е величава. А търновските висоти и канари именно с такива здания бяха увенчани, капризът на природата и делото на човешката ръка бяха се съединили, за да осъществят в зелените предгория на Стара планина тоя вкаменен блян…