Светослав Тертер
Шрифт:
Същото разпределение имаше и долния кат. Царските стан кипяха в пурпури, коприна и кадифе. Там разкошът, съединен с удобствата, даваше на живота чаровна прелест. От техните прозорци се разкриваха омайни, величествени панорами въз Търново, въз прекрасните му зелени околности, въз синеющите се на юг в кръгозора планински вериги, върхове и гребени.
При всичката си оригинална красота отвън, тоя палат нямаше ни стил, ни пропорция на частите, ни хармония на линиите. Той представляваше смешение от всякакви стилове: византийски, италиански, готически. В плана на строежа му, в пъстротата на украсите му не бе господствувала никаква архитектурна идея, нямаше никакво съгласие и логичност. Прищявката н непридирчивий или чудатий вкус на Иванасеневите приемници бяха му дали печата на рококо, на здание шарено, нехармонично, но пак красиво, ексцентрично, но величаво. Всеки един от тия господари, от Михаила I до Георги Тертера, беше прибавил, изменил, прекроил отвътре и вън по нещо в палата,
При всичката беднотия на второто българско царство и на съкровището, царете не щадяха средства, за да увеличат пищността на резиденцията си, тикани от тщеславието желание да гонят недостигаемото великолепие на цариградския дворец… Около тия палати бяха натрупани сградите на държавните учреждения, жилища на дворцовата прислуга и на дворцовата стража, състояща от двесте души юначни и предани войници. Повечето дървени, с тесни стаи, овехтели и прогнили, с ниски потони и с малки прозорци, те се лепяха по западния, по-полегат склон на ръта.
Всичките, заедно с крепостта при Великата порта и палатите, образуваха цял градец, в който обитаваха, притеснени наистина, около хилядо души хора 2 .
Понеже някъде склоновете бяха много стръмни, та не можеха да се използуват за нови постройки, то бяха използувани за градинки посредством тераси, подзидани с камъни.
На тия тераси се зеленееха сенчести дървеса, лозя, миришеха из лехичките хубави цветя, красяха ги юоравки с мраморни кладенчета и малки зеленчукови градинки. На пейките под клоните на белокорите брези, и тополите, и акациите, и сливите, често идеха да седят цариците в мълчаливо съзерцание вълшебството на панорамата. Или играеха там княгините, или пееха, или се смееха. Янтра се лъщеше долу като синя змия. Търново шумеше като пчела в кошера си, високата гориста Орлица и голият Гарван бодяха с гърбовете си небето. Пространствата бяха необятни и величието на света неизказано. А палатът, със заслепителното сияние на прозорците от лучите от слънцето, отдалеч приличаше на един дивен, огромен диамант, турен на височината от някой вълшебник.
2
Даже в турско време по тоя склон имаше около 150 къщи турски, сринати и изчезнали след Руско-турската война.
От петте порти на Царевец се спущаха пътеки към града и Янтра. Най-главната порта — Великата порта — се отваряше въз Царев друм. Тоя друм минуваше по изравненото теме на дългата, със съвсем отвесни, жълтеникави стени скала, която образува тесния проток на полуострова и като еди н естествен мост го съединява с новото Търново. Над проломът, който разсича средата на тая чудата, правилна, стеноподобна скала, имаше подвижен мост с две кули от страните. Той деня се спущаше, а вечер се дигаше, та прекъсваше всяко съобщение с Царевец.
На юг, зад Янтра, се издигаше чуката Света гора с една силна крепост над реката. Склоновете й бяха облечени с гъст вековен лес. Няколко манастирчета се тулеха в прохладните сенки на леса. До него се зеленееше наклонна ливада, поприще на народни веселби, на борби, на юнаци и хора. На югозапад от града се простираше веселата равнина на Марно поле, място за многолюдни народни сборища.
Икономический живот на Търново беше доста ограничен. Разположен на скали, без лесни съобщителни средства, далеч от плодородни поля и от важни друмища, градът имаше слаба търговия с външния свят. Единствените му търговски сношения ставаха с търговците от Дубровник, които сами идеха в Търново и имаха магазини. Те намираха широко гостоприемство при всички царе, с които дубровнишката республика сключваше търговски договори. Промишлеността състоеше само в производство на домашни платове и изделия. Много боляри владееха кули, земи из провинцията и стада, и паши, и гори, а доходите им харчеха в охолен живот в Търново. Големи извори за обогатяване бяха и богатите плячки, награбвани през войните с Византия, и по-рано с франките. Между тия трофеи Търново виждаше металически и мраморни статуи на богове и императори и корнизи от колони на гръцки палати.
Но във времето, което описваме, както държавата, разтърсвана от постоянни смутове и изтощавана, така и Търново се намираше в периода на осиромашаване и вехнене. Безумствата и прахосничествата на управниците му от половина век насам при злоупотребленията на властта и кражбите на държавните и частни имущества, и бъркотиите бяха обеднили и столицата, и държавното съкровище. То сега беше празно и от пари, и от драгоценности, а преди 11 години Асен III при избягването си във Византия беше го доограбил и изнесъл всички златни и елмазни ценности на българските царе, също и драгоценностите, намерени едно време от Асеня I в лагера на разбития император Исака. Последните, по свидетелството на Пахимера, дълго време с гордост
показвали българските царе на гостите си.X. Пир
Голямата трапезария в търновския палат беше вечерта осветена от три полиелея. Дворцовите слуги готвеха трапезата, покрита с бяло като сняг платно: слагаха кристали, сребърни съдове, сребърни чаши за болярите и златна чаша за царя, фаянсови гърнета със скъпи гръцки вина, нареждаха столовете с високи облегала с резби, а царския по-широк с позлата и инкрустиран със седефи, с крака, които имаха подобие на левски лапи.
Защото царството ако и да беше сиромашко, разкошът в царския двор беше голям. Византийската култура, незасегнала с малкото си добри страни живота в държавата, беше заела на двора своите пороци, своя празен блясък и разточителство, заедно с безбройните свои церемонии и етикети. Съседството с Византия донасяше на България само пакост и развала. Търновский двор рабски подражаваше на цариградския, и подражаваше неумело, грубо. Гръцката образованост му остаяше чужда, както и военната и административната й организация. И додето при императорския двор имаше философи и историци, които в многотомни хроники предаваха най-малките исторически събития в империята, в търновския двор нямаше ни помен от такива. Велики н съдбоносни дела отминуваха неотбележени или се отбележваха мимоходом и случайно в житиетата и по корите на черковните книги. Българската слава и българската скръб почти нямаха летописци. И нашата история е скърпена от скудните, небрежни, неверни и винаги пристрастни упоменавания на византийските летописци.
Придворните длъжности и титли също бяха гръцки, и държавните достойнства бяха гръцки: деспот, севастократор, великий примикюр; протосеваст, протовестиарий, протостратор, алагатор, еиикерний, кефалия, кастрофилак и пр. Даже областите се наричаха хора (орае)!
По подражание на византийските властители и българските имаха многобройни и надути титли: благоверний, благородний, христолюбиви?!, превисокий, прекрасний, самодържавний, благочестивий, великий, светии. Придворното гръцко раболепство се присади бляскаво и у българите.
Смилец в една друга стая очакваше поканените гости. По-високородните велможи му правеха задължителните поклони, а по-малко знатните му целуваха скута. Скоро дойдоха всички поканени мъже и минаха след царя в трапезарията. По тогавашният обичай цариците и княгините не взимаха участие в царските пиршества.
Редът и мястото на всеки болярин бяха строго определени, съобразно с титлата и чинът му. Отдясно и ляво на Смилеца седнаха: севастократор Радослав, бан Балдю, първий достойник в царството, старец влиятелен и богат, стопанин на големи имоти и далечен сродник на Константина Тиха; великият воевода Желяз, грохнал вече старец, прославил се в битките на Ивайла с византийците и татарите, сега напуснал военачалството, но запазил титлата. До него великий алагатор Проданку, от кумански род, сподвижник Ивайлов. От двете страни на царя и срещу него се редяха още петнайсетина великаши. Между тях беше болярин Годеслав, с очи и нос на лисица, слугувал и изменил на всичките царе от Калимана II насам; великий примикюр Владимир, сравнително млад още болярин, но съвсем побелял от претърпения едногодишен плен у татарите, от който се избавил само с голям откуп. Протосевастът Иван, блюстител на законите, нещо като министър на правосъдието, забогатял чрез подкупи и завладяване чужди наследства; великий логотет Рушимир, управител на държавното съкровище, сега празно, който въпреки името сг не бе разрушавал никой мир, но бе успял да съгради своето благополучие въз ограбването на държавните приходи още при Тертера. Стан, голям землевладелец и богаташ и заимодавец на Смилеца. Владислав — храбър воевода, прекарал живота в битки и походи и сега номинален началник на войската — защото тя не съществуваше!
Нека прибавим н гърбавия болярин Ивайло. Той беше осиромашел големец от висок род, без да има сродство с легендарния Ивайло, както нямаше и физическо. Той беше зъл и язвителен шутник, но Смилец му търпеше и го канеше на пиршествата си.
Пирът се почна и следваше весело. Сътрапезниците ядяха с ръка, по неколцина от едно блюдо. Само Смилец имаше особено. Разнасяха се миризми от пържени риби, от печено месо — на зайци, сърни и крилат дивеч, — от подлучена яхния, от облян с масло пилаф — тогава ястие рядко и скъпо, тъй като оризът се донасяше с генуезки кораби от Италия. Виночерпците наливаха вино в чашите внезапно изпразвани и пак напълняни. Говорът се усилваше заедно с увеличението числото на изпразнените чаши. Очите лъщяха, лицата бяха червени, но всички пиеха с неугасима жажда. Смилец сам беше пийнал доста и по едно време задряма под шумът на пиршеството. Но внезапно се сепна, взе си златната чаша и извика:
— Приятели, вие забравихте да пиете за моето здраве? Тогава аз пия за вашето, защото, докато вие, стълбовете, сте здрави, и царят ви е здрав, и царството е здраво!
И той изпи бавно чашата си.
— Да живей царят! — извикаха всички позасрамени.
— Да живей славния Смилец! — извика Годеслав и изпи последен чашата си.
— Без „славен“, без „славен“, Годеславе — отговори ухилено Смилец.
Ивайло вдигна недопитата си чаша и каза ниско на съседа си: