Тайфуни с нежни имена
Шрифт:
Петък, да. Нещастен ден според известни суеверия. Но, от друга страна — удобен. В навечерието на уикенда. Всеки бърза да напазарува и да се прибере. Улиците рано опустяват. И тогава тъкмо настъпва часът на срещата.
Излизам на Бундесплац, дето се издига потъмнялата от годините сграда на парламента — една крепост на демокрацията, добре завардена от крепостите на банките: отляво Кантонал банк, отдясно Национал банк, а насреща Креди Сюис и Шпаркасе. Обхождам парламента, продължавам надолу и излизам при моста, по който винаги се завръщам от Остринг. Само че сега не се завръщам, а спирам на отсамния бряг на реката. И понеже споменах, че Берн е град на два етажа, би следвало да добавя, че тук между двата етажа се редят една
Наоколо в тоя вече мъртъв час на априлския здрач и в това мокро ветровито време не се вижда жива душа. Изправям се до каменната ограда на най-горната тераса и поглеждам към следващата под нея. В полумрака ми се мярва тънката и слаба фигура на нашето момче. И както винаги по-рано, така и сега, струва ми се, че до мене е застанал още един човек — моят покоен приятел Любо Ангелов. Защото момчето на долната тераса е неговият син Боян.
Любо не казва нищо, научен още приживе да оценява нещата само професионално погледнато. Но макар да е свикнал да оценява нещата само професионално погледнато, той в края на краищата е баща и не може да се въздържи да не надзърне тук, на това място, дето синът му прави първите си стъпки. И въпреки че не казва нищо, аз се сещам за ония далечни години, когато Любо учеше и мене да правя първите си стъпки, също както аз днес помагам на момчето му да тръгне по тежкия и неприветен път на разузнаването. Да тръгне и да върви, докъдето му е писано, а сетне да предаде паролата на следващия.
Бих могъл всъщност да не заставам тук и да не надзъртам от терасата, защото миниатюрната приемателна и предавателна уредба действува на цели двеста метра разстояние. Ала когато наоколо няма хора, аз винаги заставам тук, за да изпълня сякаш негласната молба на Любо и да видя със собствените си очи Боян.
Врътвам леко капачката на писалката и подир късо пращене чувам тихия познат глас:
— Волво пет.
Врътвам наново капачката и на свой ред предавам:
— Волво шест.
Прието. Предаването е приключено. И въпреки лаконизма си то съдържа достатъчно данни и за двете страни. Боян ми съобщава, че за мене е оставен материал, който се намира в нашия тайник — едно черно волво, подобно на моето, — и че волвото е гарирано на съответното място в петата по нашия списък улица. Аз пък информирам, че пращам чрез тайника свой материал и че колата ще бъде преместена на шестата по списъка улица.
„Петата“ е една дълга пресечка отвъд Бубенберг, достатъчно далеч, за да мога да се уверя по пътя, че никой не ме сподирва, и достатъчно близо, за да не се преуморявам от ходене. Намирам лесно волвото, анонимно и незабележимо между множеството други гарирани коли. Отключвам го, настанявам се зад кормилото и потеглям. А додето чакам на първия червен светофар, изваждам изпод радиоприемника оставеното за мене послание и го заменям с моето. Манипулацията трае точно осем секунди.
Освобождаването от колата обаче ми отнема значително повече време. Не само защото „шестата“ е доста далече от „петата“, а и защото не успявам да намеря никакво място за паркиране. Това ме принуждава съгласно уговорката да оставя волвото на „седмата“, където напливът не е тъй голям. Прозаични, отегчителни, но необходими подробности на действуващата в момента комбинация — варианта „делта“.
Най-простите комбинации са нерядко и най-добри. Ала когато простото претърпи провал, налага се да минеш към нещо по-сложно. Осуетяването на атаката с двете б-та — Боев и Белев, е предизвикало необходимостта от следващата възможна атака с три б-та: Боев, Боян и Борислав. Тия три елемента образуват всъщност и оня триъгълник, който носи в гръцката азбука името делта. На мене предстои да осъществявам контакта с противника, на Борислав — контакта с Центъра, а на Боян — контакта между мене и Борислав. В случай, че
едно от двете звена — Боян или Борислав — изгори, триъгълникът ще бъде наново възстановен с друго действуващо лице. Но в случай, че изгоря аз, операцията „делта“ може спокойно да бъде преименувана в операция „кръст“. Поне до второ нареждане.Отивам наново до Беренплац, за да се въоръжа този път със собственото си волво. Стига тайници. Да се върнем към легалното съществуване на оня обикновен и скучен гражданин Пиер Лоран.
Тъкмо бъркам в джоба за ключа си, когато вратата се отваря и на прага се показва Розмари в едно от обичайните си превъплъщения — облечена скромно, но не без известен шик, наивна и миловидна мамина щерка.
— А, вие излизате? И ме оставяте сам в навечерието на уикенда? — възклицавам с лека горчивина, макар че искреното ми желание в момента е тъкмо да ме остави и да ми се махне от главата.
— Съжалявам много, Пиер, но нашият съсед хер Гораноф ме е поканил на чашка чай. Опитайте се да обуздаете скръбта си. Гораноф е от тия, дето подир две партии белот почват да се прозяват, така че едва ли ще ви липсвам дълго.
Окуражен от това обещание, влизам в скромния си дом, поставям на печката вода за чай, а подир туй се изкачвам в библиотеката и изваждам посланието. Това е отговорът на запитването ми относно Макс Брунер. Един твърде кратък отговор, за чието съставяне навярно са били необходими дълги издирвания.
Сведенията ми разкриват, че Брунер е завършил икономически науки, че е прекарал войната — вероятно в резултат на известни връзки — на сравнително топло място като оберлейтенант в интендантските части, а подир войната се е насочил към търговското поприще, навярно пак посредством полезни връзки. Не е замесен във военни престъпления, нито има някакви активни политически прояви.
С две думи, доста безинтересни сведения освен в една точка: през 1943–1944 г. интендантската част, в която е служел Брунер, се е намирала в България. Една точка, приканваща към размисъл. Особено ако се приеме хипотезата, че Флора, зад която се спотайва Брунер, се е озовала в съседство с българина Горанов не по чиста случайност, а по определени съображения.
Брунер — Флора — Горанов — това вече добива очертанията на начална схема. Нещо като разновидност на варианта „делта“, с тая разлика, че тук едното звено може би брои другото посредством третото. Но колкото и въпросната схема да изглежда примамлива, тя е засега лишена от някакъв реален и конкретен смисъл. И в случай, че такъв смисъл наистина съществува, никой не е в състояние да ми го разкрие освен самата Флора или самият Брунер. А не знам доколко би било удобно и възпитано да се явя при някой от тия двамата и да запитам:
— Кажете, какво по дявола търсите от този старик Горанов?
Влизам в банята, изгарям писмото над умивалника, сетне пускам водата, за да отнесе пепелта, и дори измивам със сапун порцелана, защото при такава любопитна съквартирантка като Розмари най-добре е да не се оставят никакви следи. После прониквам в спалнята и през цепката на завесата наблюдавам известно време как въпросната съквартирантка шляпа картите в компанията на тия бледи и подозрителни типове, Горанов и Пенев, а те и двамата й отправят мили усмивки — доколкото милите усмивки са изобщо по силите им — и акуратно я гощават с чай, бонбони и сухи сладки.
Най-после ми омръзва да съзерцавам тая интимна идилия и се сещам, че водата върху кухненската печка навярно е на път да изври. Слизам прочее, приготвям си на свой ред чаша чай и изваждам за допълнение нещо от хладилника. Доста постна вечеря за един уикенд и доста бедна схема за една хипотеза: Брунер — Флора — Горанов.
Премествам се в зеления оазис на хола и дремя известно време в креслото, като се вслушвам в звънкия глас на капчуците, оповестяващи в синята вечер, че пролетта най-сетне настъпва.