Тайфуни с нежни имена

Към пет часа на терасата излиза и Пенев. Двамата разменят няколко думи, подир което Пенев се запътва към шевролета, повтаря познатата операция с градинската врата и запрашва към града, а Ганев се прибира във вилата. Това е в реда на нещата и точно по плана: Борислав е предупредил стария, че в къщата не бива да има трето лице по време на срещата.

Онова, което не е по плана, се случва четвърт час по-късно. Двама души с тъмни шапки и тъмни чанти, двама души съвсем банални на вид и съвсем непознати влизат в градината, позвъняват на входа и проникват в дома. Наистина те излизат само десетина минути по-късно. И може да са най-обикновени търговски агенти или данъчни чиновници, решили да прислушат клиента тъкмо в паузата на уикенда. Изобщо една съвсем прозаична, макар и непредвидена подробност. Само че при съответна ситуация всяка непредвидена подробност се превръща във възможна фаталност.

— Борислав да чака до второ нареждане — съобщавам в мига на връзката. — Бъди с мене в постоянен контакт.

Прецизността и сигурността на операцията за миг са рухнали. Промяната на положението е зачеркнала добре обмислените ходове и сега се налага да действуваме като авантюристи. Две коли — тая на Боян и оная на Борислав, ще обикалят насам-натам в съседство или ще се притаяват зад дърветата кой знае колко време и с целия риск да бъдат засечени от нечий подозрителен поглед.

„Борислав да чака до второ нареждане.“ А кога ще дойде това второ нареждане? На куково лято? Или след като Пенев се прибере?

Додето водя малкото съвещание между себе си и си задавам тия неприятни въпроси, чувам долу в хола шум. Отчетлив тропот на дамски токове. Скъпата и прелестна Розмари. Бях й пожелал мислено да се разкара и да се не връща чак до вечерта, ала тя ми е направила неоценима услуга, като не се е съобразила с пожеланието ми.

— Как сте, Пиер? — пита жената и наднича в спалнята ми. — Да ви направя ли един чай?

— Съвсем излишно е, мила. Вече се чувствувам добре.

— Вие вършите всичко наопаки, приятелю — забелязва квартирантката ми. — Когато през зимата целият квартал бе болен от грип, дори не кихнахте. А сега, в разгара на пролетта, изведнаж лягате.

Тя тръгва надолу по стълбата. И точно в тоя миг, сякаш едва сега съм си спомнил нещо, извиквам подире й:

— Щях да забравя: одеве хер Гораноф се обади по телефона. Каза, че ви чакали в пет с оня, другия…

— В пет ли? Но сега не е пет, а шест без пет… Добре, че все пак не ми го казахте в полунощ…

Тя продължава надолу и минута по-късно чувам хлопването на пътната врата, а още по-късно виждам как Розмари влиза в градината на хер Гораноф и позвънява на парадния вход. Очевидно обаче сигналът остава без отговор, защото малко по-късно тя отново звъни, а сетне натиска бравата и влиза.

Влиза. И излиза. Между тия две действия са изминали не повече от известен брой секунди, ала промяната в поведението на жената е тъй отчетлива, че може да се установи и без помощта на далекоглед. Лицето на Розмари е побеляло и тя е в паника и като че се готви да извика, а за да не извика, е поставила ръка на устата си и върти безпомощно очи насам-натам, сякаш съобразява какво да прави, когато погледът й инстинктивно се насочва към мене.

Защото в тоя миг аз стоя облакътен на прозореца и се радвам на слънцето като всеки болник, прескочил гроба, и щом срещам помътения поглед на жената, поклащам глава в смисъл „какво има?“. А жената се спускам насам, и то тъкмо когато в далечината се разнася тревожният вой на полицейска сирена:

— Убит… С нож в гърба… — произнася задъхано Розмари.

— Не стойте там като идиот! — извиквам й. — Прескочете оградата! Не чувате ли, че идат…

Грубият ми глас изглежда събужда у нея оня, другия глас на здравия разум, защото тя вдига полата си и се прехвърля през ниската ограда и се затичва към задния вход на нашата вила, за да се скрие тъкмо в момента, когато пред къщата на Горанов с пронизително изсвирване на спирачките се заковава полицейската кола.

Писалката пращи в ръката ми:

— Изчезвайте! Ганев е убит — съобщавам тъкмо преди Розмари да нахълта в стаята и да се притисне към мене в спазмите на истерията.

— Проснат е в хола… — бъбре тя. — С нож в гърба… и всичко е в кръв…

— Добре, добре, успокойте се — потупвам я по треперещия гръб. — Това не ви засяга и вие нищо не знаете.

— Да бяхте видели само колко кръв… — продължава да бъбре тя.

— Колкото има в едно тяло, не повече. Успокойте се де. Подир малко навярно ще дойдат тук за сведения. И ако не искате да ви разкарват месеци наред… Или, не дай боже, да ви обвинят в убийство…

Последната бележка, изглежда, напълно й връща здравия разум.

— Но ако някой наоколо ме е видял?

— Не вярвам да ви е видял друг освен мене.

— О, Пиер! Ще ви бъда признателна за цял живот!

Пропускам възклицанието транзит край ушите си, понеже в момента я оглеждам, за да видя не си ли е лепнала някое кърваво петно като в криминалните романи от стария стил.

— Един шанс все пак, че сте с ръкавици… — промърморвам тъкмо когато навън се позвънява.

ПЕТА ГЛАВА

— Как изглеждам? — пита Розмари, като излиза от стаята си.

— Нормално — отвръщам.

Вече наближава седем, а в седем трябва да бъдем на бридж у Бентън и наемателката ми държи да има естествения вид на човек, не особено покрусен от убийството на някакъв почти непознат съсед. Сега вече лицето й е спокойно и дори си е възвърнало обичайния здрав цвят може би с помощта на някои дребни козметични манипулации.

Жената прави няколко крачки из хола, поставила едната ръка на кръста си, както е в обичая на модните манекени. Тя сякаш репетира в момента ролята на естественото държане.

— Ще изглеждате още по-добре — забелязвам, — ако не си придавате по-непринуден вид от необходимото.

— За какво намеквате? — сепва се тя, като спира и ме поглежда.

— За одевешното ви поведение пред полицаите. В началото стояхте съвсем вдървена, а подир туй така се отпуснахте и разбъбрахте, че непременно бихте събудили подозрението им, ако не бързаха толкова. Тъй че не е зле тая вечер да приказвате по-малко и да не пускате в ход тоя прекалено звънък и ужасно фалшив смях.

Тя мълчи, сякаш съкрушена от думите ми.

— Вие ме разочаровате, скъпа — позволявам си да добавя. — Вие, жената с безбройните индивидуалности.

— Моите индивидуалности са предназначени за мирното всекидневие, а не за криминални ситуации, Пиер.

— И какво от туй? Нали вие наистина не сте го убили?

— Не ме карайте отново да изпадам в криза — простенва Розмари. — И какво като не съм го убила? Нали видях всичко с очите си: проснатия труп и кръвта… толкова кръв… И нали можеха да ме сварят на мястото и да запитат какво правя тук до този труп и в тоя хол и да се заинтересуват защо съм ходила тъй често в тая вила и какво съм търсила при тоя старец и… и… една минута закъснение и щях да хлътна в катастрофата…